Дневникът на една тийнейджърка

17 глава

Не знам колко време бягах до болницата, но не ме и интересуваше. В главата ми беше само една мисъл - дядо.

Най - накрая пристигнах и отидох на рецепцията.

-Търся стаята на Стивън Джоунс.-казах задъхано.

-На третия етаж е. Стая 313.-отговори ми уморената жена и побягнах към стълбите. Не използвах асансьора, защото знаех, че само ще ме забави повече.

Стълбището беше пусто и този факт го правеше и малко зловещо. Винаги съм мразела болниците!

Стигнах третия етаж и буквално нахлух в коридора. Имаше малко хора, които ме гледаха странно, а в края на помещението забелязах баба да говори с една от сестрите. Щом ме забеляза, двете се втурнахме една към друга и се прегърнахме.

-Хейли, къде беше??-попита тя хем радостно, хем ядосано.

-Сега това не е важно. Къде е дядо?

Тръгнахме по коридора и влязохме в предпоследната стая. Изведнъж ме побиха тръпки. Толкова исках да го видя, но просто не исках да бъде точно тук.

Вратата изскърца при отварянето, поех си въздух и влязох. Стаята не беше голяма, стените бяха бели и на доста места мазилката се ронеше. Имаше две легла, но едното не беше празно.

Дядо седеше на системи и гледаше към мен изненадано.

-Виж кой е дошъл да те види.-каза баба весело все едно говореше на малко бебе. Опитах се да се усмихна, но едва успях.-Помниш ли я?

-Клара.-промърмори дядо. Мама се казваше Клара.

-Има амнезия. Не помни всичко. Сега си спомня майка ти като малка.-обясни ми баба. Мама беше тяхна дъщеря.-Ще отида да взема нещо от закусвалнята. Ти го наглеждай.

Веднага след като вратата се затвори, седнах на празното легло и хванах ръката на дядо, която сега беше слаба и безжизнена.

-Хей... Аз не съм Клара. Аз съм нейната дъщеря, твоята внучка - Хейли. Помниш ли ме? Наричаш ме хлапе откакто се помня.

Очите му ме гледаха объркано. И аз щях да гледам по същия начин ако нещо подобно се беше случило на мен.

-Къде е Клара?

-Тя...-В гърлото ми заседна една голяма буца и очите ми се напълниха със сълзи.-Тя е на по - добро място сега, повярвай ми.