Дневникът на една тийнейджърка

The girl behind the mask - 13 глава

Никога не съм се радвала толкова много!

Най-после, след почти месец и половина, напусках тази болница, която вече страшно мразех. Имах чувството, че съм затворник, когото пускат на свобода след 10-годишна присъда. Седях в банята на стаята си, усмихвайки се пред огледалото, докато си мислех това.

-Госпожице Съмърс, време е!-чух вече до болка познатия глас на доктора ми. Така и не можах да му запомня фамилията, беше твърде сложна.

Разроших косата си за последен път и весело излязох.

-Няма ли някой да ви вземе?-попита ме докато се опитвах да вдигна големия сак. За съжаление, трябваше да мъкна и куфар.-Не бива да носите тежко, зсе още се възстановявате.

-Не, ще се прибера сама. И не се тревожете, ще взема такси.

Той тъкмо се канеше да каже още нещо, но на вратата се почука и за моя огромна изненада, там стоеше Кай. Идеше ме и да му се разкрещя, и да го прегърна едновременно. Не беше идвал от онзи път, когато се запознах отново с годеника си Джош. Надявах се, че ще дойде да ме вземе, но се измъкна с извинението, че е на лекции в университета. 

-Аз ще й помогна, докторе.-Без да ме пита, влезе и грабна сака от ръцете ми и хвана и куфара.

Очевидно мъжът пред мен се изненадана от това, че не се зарадвах на пристигането на Кай, но не каза нищо по въпроса и продължи с наставленията.

-Трябва да пиете редовно хапчетата си и да не се претоварвате. Също така ще идвате на прегледи всеки месец. Мозъкът ви все още не е в перфектно състояние, а и паметта ви не се е възвърнала. Препоръчвам ви да преустановите контакт със стари познати от миналото, това ще ви помогне са възстановяването на спомените. Разглеждането на снимки е също добра идея. Да се надяваме, че ще се оправите скоро.

"И аз се надявам."

След оше няколко съвета, двамата с Кай напуснахме болничната стая. Минах да разпиша няколко документа и най-после излязохме навън. През цялото време никой не беше продумал и дума. 

Запътихме се към колата му, която не беше кой знае колко луксозна и без да питам се настаних на предната седалка докато той вкарваше сака и луфара ми в багажника. След това се настани до мен и аз наруших тишината, която беше надвиснала над нас.

-Мислех, че си ми ядосан, защо си тук?

Той не отговори веднага. Запали двигателя и потеглихме.

-Права си, така е. Ядосан съм ти. И то много. Но тъй като знам, че "годеникът" ти няма да се появи, сърце не ми даде да те оставя да се оправяш сама. Не знам защо, но винаги те спасявам.

Искаше ми се да кажа нещо, но не знаех какво. Всичко в главата ми беше каша. Не знаех на кого да вярвам вече - на себе си или на Кай.

-Моля те, закарай ме по-бързо вкъщи.

-Това е Сидни, Сел. Съжалявам, но има много трафик.-отвърна ми, изпреварвайки една кола пред нас.
"Супер, сега пък попаднах ме в задръстване."

-Няма ли друг по-ненатоварен път?

Единственото, което получих като отговор беше въздишка и съвсем скоро се озовах ме на едно доста по - спокойно шосе.

-Благодаря.-насилих се да кажа.

-Длъжница си ми за много неща, да знаеш.

Чашата вече преля.

-Добре, ще престанеш ли най-после?! Достатъчно ми е гадно, че не си спомням нищо, а сега на всичкото отгоре ще ми натякваш за всичко!-казах на висок тон.

-Моля те, не ми викай!

Бях готова да кажа още нещо, но изведнъж видях, че сме в другото платно и една кола се движеше точно срещу нас.

-Кай!!

За части от секундата Кай зави, но и се разминахме с тежък инцидент. Но пък от рязкото завиване си ударих главата силно.

-Изведнъж ви се зави свят  и получих страшно главоболие.

Спомени.

-Сел?-Държах се за главата.-Добре ли си?

-Кай...-Гърлото ми беше пресъхнало то всичко и едва говорех.-Спомних си всичко.