Дневникът на една тийнейджърка

10 глава

Рос отвори вратата, а аз мигновено забих поглед в земята. Когато най - накрая се осмелих да го погледна, забелязах, че ме гледаше леко объркано.

-Влизай.-проговори накрая и аз срамежливо влязох.

-Извинявай, че се идвам така, просто ти ми остави онази бележка и... Имах нуждата да поговоря с някого.

-Точно за това ти я дадох. Знам, че животът ти не е лесен, исках да ти помогна.-каза той и ме покани да седна на дивана.-Искаш ли нещо за пиене? Имам малко водка.

-Не! Не искам да близвам повече алкохол!

Той се изсмя и ми подаде чаша портокалов сок. След това седна до мен и зачака да започна да разказвам за проблема си.

-Баща ми се върна. От Франция.-започнах аз.

-Оу, и как беше срещата ви?

-Ужасна. Смята дори да остане тук за малко! Но това не е най - лошото... Щом дойде у дома, той довлече със себе си не само Вивиан, но и децата им! Оказа се, че имам братче Кейлъб и сестричка Ема. Сега правя всичко възможно да не съм вкъщи, защото не искам да виждам нито един от тях.

-Леле, сигурно се чувстваш...

-Ужасно!-довърших изречението му.-Не искам ново семейство! Не мога да повярвам, че баща ми иска да се държа добре с него. След всичко... Не мога да му простя!

Сълзите пареха в очите ми, а не исках да плача пред Рос.

-Не плачи! Всичко ще е наред, мисли си за хубави неща.

-Като какво? Нищо хубаво не се случва в живота ми, знаеш това.

-Тогава може би е време да направиш нещо забавно, хубаво!-предложи Рос и очите му светнаха.

-Какво имаш предвид?

-Палачинки!!-почти извика той.-Да си направим палачинки! Опитвала си ли се да правиш?

-Не, баба не ми позволява да се доближа до печката след като един път замалко да изгоря къщата.

Започнахме да правим палачинките. По - скоро Рос да ги прави, но и аз помагах.  Беше много забавно! Никога не съм се смяла повече!

След около час вече седяхме на дивана и ядяхме. Бяха много вкусни със шоколад.

Изядохме ги за около 15 минути и аз започнах да се разхождам из всекидневната. Имаше толкова неща - картини, модерни мебели, а в ъгъла седеше една китара. Трудно се забелязваше, защото до нея имаше огромно растение.

-Свириш ли?-попитах, взимайки китарата.

-Не, да, тоест...много рядко.-отвърна той.

Подадох му я и разбра намека ми. Взе я в ръце и засвири най - хубавата мелодия, която някога съм чувала! Свиреше вълшебно!

След като свърши, бях като омагьосана.

-Уоу.-Това беше единственото, което успях да кажа.-Свириш...невероятно! Родителите ти трябва да са много горди с теб!

Щом споменах тази дума, лицето му мигновено се промени. Май не само аз имах проблеми у дома...

-Не, не са. Дадоха тази китара за десетия ми рожден ден, но не за да ме зарадват, а просто да не се мотая около тях когато са у дома... А това е рядкост. Баща ми  притежава голяма бизнес компания, майка ми работи в нея също. Следователно, трябва много да пътуват. Понякога не се връщат с месеци. Вмомента са в Китай. Щом са тук само седят на компютрите си и щом поискам да направим нещо заедно като семейство, започват да ми викат. И не само за това...викат ми за всичко.

-Това е ужасно. Ами приятелите ти? Не знаят ли, че свириш на китара?

-Не. Те се интересуват само от парите ми, от партитата ми...Ясно ми е и, че Селена е същата.

-Тогава защо си още с нея?-Знаех, че звуча нахално, но бях бясна как може да се влачи още с тази използвачка.

-Защото родителите й работят по проект с моите родители. Ако я зарежа, всичко ще се провали - призна си Рос.

-И твоят живот не е прелестен.-казах и той се усмихна тъжно.

-Никога не съм говорил толкова за себе си. Но ми обещай да не казваш на никого.

-На кого ще кажа? Аз нямам приятели!-казах със смях тъжната истина.-Рос, благодаря, че ме изслуша, но трябва да вървя.-казах и си облякох якето, тоест неговото яке.

-И аз благодаря.-отвърна.

Отидохме до вратата и аз го прегърнах. Странното беше, че той отвърна на прегръдката. След като я прекъснах, осъзнах, че се намирах само на няколко сантиметра от лицето му. Нито той се отдръпна, нито аз. Рос хвана ръцете ми и въздуха между нас се сгъсти. Никога не съм се целувала. Той определено усети притеснението ми и направи първата стъпка. Започна да се доближава още повече и още повече...

-Рос, Сел е!-чух добре познатия глас на Селена отвън, която чукаше на вратата. За част от секундата забравихме за това, което щяхме да направим, ако не беше ни прекъснала и дадохме шанс на паниката да ни завладее.

Какво ще правя, ако ме види??!