Love, gun and other drugs

Ще бъдеш ли моята вечност?

*Не, моля те не си тръгвай! Кари!*
Искам да викам, да удрям. Няма да оставя семейството си. Няма да оставя дъщеря си в ръцете на друг. Чувах всичко, което ми казваше тя. Наистина бях стиснал ръката й, трябваше да вложа всичките си сили, но успях.

- Съжалявам Кейдън. Ще изключим машините.

*Не недейте! Аз ще се събудя! Аз трябва да живея!*

Чух гадния звук от машината, която показва само една права линия. Показва края на живота. Но аз имам причина да остана и да живея. Напрегнах цялото си тяло.
Беше трудно, но накрая видях...

***

Минаха три години от смъртта й. Липсва ми толкова много. Но ракът надделя над нея. Бори се до край, направи всичко по силите си. Иска ми се да имахме повече време заедно, за да можем отново да се сближим.

- Тати.
- Здравей принцесо.
- Дея чакай! Не тичай ще паднеш.
- Спокойно, хванах я. Как си скъпа?
- Малко ми се гади, но съм добре. - целунах я нежно.
- Здравей, мамо. Липсваш ни. Това малко човече тук е прекрасно. Джош се справя добре, вече не пие. А и имаме едно хубава новина. Ще ставам баща! Отново. Просто нямам търпение. - сложих едната си ръка около кръста на Кари.
- Да Ел, надявам се да е момченце.
- Не, Дея иска сестричка. Нали скъпа?
- Да, тати.
- Вие май вече сте решили всичко а?
- Да, ще се казва Елизабет, ако е момиче! Точно като теб мамо.Ако е момче ще се казва Даниел. - Кари остави две червени рози на гроба й. Това са любимите й цветя. Радвам се, че научих истината макар и късно.

*Ретроспекция*

Видях лекаря в стаята, гледаше ме много очудено.
- Кейдън ти..ти си жив! Но аз изключих системите.
- Има за кого да живея. Къде са те?
- Кари не е идвала от три дни. Каза, че не може повече така.

Това не ми харесва, дано само не е направила някоя глупост или той отново да й е навредил. Ще го убия! Затегнах силно челюста си.

- Преди да решиш да тръгнеш, трябва да те прегледам. Цяло чудо е, че си жив. Имаш голям късмет.
- Нарича се воля! И съм добре, къде са ми дрехите.
- Ами мога да ти дам едни. Кари взе тези от катастрофата.

Боже, съвсем забравих за всичко това. Докаснах с върха на пръстите, главата ми. Леко ме болеше. Добре де много ме болеше, но пак искам да си ходя.
- Дай ми дрехи и обезболяващи. Ако може по - бързо.
- Не е нужно да си толкова груб!
- А какво да направя, да се държа сякаш всичко е наред и да съм супер щастлив?