Love, gun and other drugs

Истината е жестока[2]

Той ме изгледа странно. Не бях виждала този поглед от...никога. Не каза нищо и отиде в кухнята.
- Кер, трябва да му кажеш истината.
- Знам Кат, но знаеш, че ще е трудно.
- Спокойно, той те обича и ще те разбере, а пък и ти не си виновна. - тя отново се натъжи.
- Кат, бъди силна заради мен! Моля те? - прегърнах я силно, сякаш това е последната ни прегръдка.
- Обещавам.

Станах тихо от дивана и с бавни стъпки се запътих към кухнята. Часът настъпи. Време е истината да излезе наяве колкото и да е жестока.
Той седеше на един стол до барплота и ядеше сандвич. Приближих се към него и бавно и плахо го прегърнах в гръб. Той дори не помръдна, сякаш не съществувам. Това ме изнерви и се ядосах.
- Защо се държиш безразлично с мен? Дори не си правиш труда да ме изслушаш! - леко извиках. Той все още ядеше тъпия си сандвич. Знае, че мразя някой да прави така и нарочно ме дразни. Това преля чашата.
- Кейдън, не си справедлив! - все още гадната неловка тишина. Изведнъж грабнах сандвича му.
- Ще ме погледнеш ли въобще? - бавно се обърна към в очакване да продължа.
- Аз..аз..- една сълза се спусна от окото ми. Защо ми е толкова трудно? Може би защото не искам да го нараня, защото го обичам прекалено много. Не мога да си представя какво ще правя ако него го няма.
Една ръка, нежно хвана брадичката ми и я повдигна.
- Не плачи. - опита се да ми се усмихне.
- Кейдън имам рак. - ръката му пусна лицето ми. Сякаш се е изгорил от кожата ми.
Тъгата ме обзе. Сълзите тихо капеха от лицето ми. Оставих сандвича му в чинията и седнах на стола му. Не знаех какво си мисли, какво изпитва. Всяка секунда започваше да ме убива бавно.
- Моля те, кажи нещо..
- До теб съм принцесо, каквото и да се случва.
Прегърна ме и нежно ме целуна по главата. Вкопчих се в него, сякаш той е моят лъч светлина в тъмния тунел. Всъщност си е точно така.
- Къде беше? Какво се случи?- ето го моето загрижено момче.
- Бях в болницата. Направих си изследвания и ми казаха, че имам левкимия. От няколко дни ми ставаше лошо и кашлях кръв.
- Защо не си ми казала? Защо криеше от мен? - започна да ми вика и леко се изплаших. Не го бях виждала такъв към мен. И  моето момчето изчезна. - Какво друго криеш?
- Нищо Кейдън! Нямам какво да крия! Просто не исках да те притеснявам.
- Да не ме притесняваш? Та ти си болна! - ауч, това заболя.
- Съжалявам, виждам че не искаш болна приятелка. - очите ми се насълзиха. Не очаквах точно той да не ме разбере.
- Кари, виж..
- Остави ме! Каза достатъчно. - излезнах от кухнята. Кат все още беше на дивана явно е чула всичко. Исках да изчезна и да се махна от този свят. Кейдън...защо?

Хейй, знам, че тази част се получи кратка, но скоро ще кача друга. Ужасно много искам да чуя мненията ви. ^_^