Сутринта се събудих към 10 часа и ми хрумна нещо. Реших да отида и да си взема нещата от къщата си. Така или иначе нямаше да се върна отново там. Станах и се облякох. Избрах бяла блуза с дълъг ръкав и U-образно деколте и черни дънки.
Реших да накарам Аштън да ме закара. Отворих стаята му и го погледнах. Спеше спокойно и реших да не го будя.
Насочих се към стаята на Блейк и влязох. Той стоеше срещу мен с увита около кръста кърпа и тъкмо подсушаваше косята си с друга. Стиснах очи и се обърнах с гръб.
-Не са ли те учили да чукаш?
-Аз..съжалявам, просто исках да те помоля за нещо.
-За какво?-каза и ме обърна с лице към него. Погледите ни се заключиха. Беше толкова красив..лицето му сякаш бе изработено, всичко в лицето му беше перфектно дори и до най-малкия детайл. Очите му бяха толкова красиви, можех да видя различни цветове и да гледам как менят цвета си и отново да им се наслаждавам.
-Тара!-отърсих глава и продължих да говоря.
-Да, исках да те питам дали би ме закарал до вкъщи, за да си взема някои неща. Така или иначе няма да ми позволите да се върна отново там.-казах набързо и го погледнах с надежда.
-Разбира се, само да се оправя и тръгваме.
-Добре, чакам те долу-съобщих му и тръгнах надолу по стълбите. Седнах на дивана в хола да го изчакам. След няколко минути той слезе и тръгнахме.
______
Намирах се в къщата си заедно с Блейк. Той искаше да стои отвън, но аз настоях и ето ни тук.
Липсваше ми толкова много, въпреки че не каних никого тук, не правех купони или разни такива, бях само и единствено аз. Отидох в стаята си и се усмихнах. Толкова беше приятно да я видя, макар и за малко. Липсваше ми да стоя по цели дни и да ям пица, да гледам филми и сериали, да си пея и да чета книги. Толкова исках да остана тук и да забравя, че братята Питърс влязоха с гръм в живота ми и тотално го объркаха. Но не можеше. Не исках да умра, за това се примирих.
Отворих гардероба си и извадих куфъра си. Прибрах дрехите си, лаптопа си, гримовете си, макар и малко, но това не беше от значение. Обърнах се към бюрото си и видях семейната ни снимка. Взех я и една сълза се търкули по бузата ми, после още една и още една. Заплаках. Толкова много ми липсваха..,но не можех нищо да направя.
С периферието си видях как Блейк влиза в стаята ми и побързах да избърша сълзите си. Скрих снимката зад себе си и лепнах една фалшива усмивка.
-Хей..добре ли си?-попита и клекна пред мен като сложи ръцете си на коленете ми.
-Да, добре съм-казах и се насилих да се усмихна.
Той се изправи и ми подаде ръце, аз ги хванах и той ме вдигна от леглото и ме дръпна на страна от него. Взе снимката и се загледа в нея. Побързах да я взема от ръцете му, но той се извъртя и спрях да опитвам.
-Това вашите ли са?-кимнах и той се приближи към мен.
-Какво се случи?-попита и аз не знаех какво да отговоря. Заковах се на място и не помръдвах нито една част от тялото си.
-Тара?-примигнах няколко пъти и го погледнах. Дръпнах снимката от ръцете му и я прибрах.
-Не ми се говори за това сега-казах и избърсах току-що падналите сълзи по лицето ми.
-Ще..ще тръгваме ли?-попитах го и той кимна.
Излязохме от къщата и аз я заключих, прибрах ключа в джоба на дънките си и се качих в колата на Блейк.
Той зае шофьорското място, след като беше прибрал куфъра ми, и потегли. Пътувахме в мълчание и това ме измъчваше.
Обърнах се към лицето му и отново се загледах в него. Нямах думи да опиша колко хубаво изглеждаше. Плъзнах очи по носа му и стигнах до устните му. Толкова примамливи, че ако ги гледаш достатъчно могат да те хванат в капана си. Колкото и да се залъгвах исках да ги усетя и не знаех какво ще се случи, дали този капан наистина е нещо ужасно или най-хубавото нещо, което можеше да ми се случи? Едва ли някога щях да разбера.
-Зяпаш ме.-отбеляза Блейк, а аз от своя страна извърнах поглед към прозореца.
-Извинявай-продумах.
-Не нищо, нямам против-отвърна ми и се засмях леко.
_____
С Блейк бяхме се върнали преди около пет минути и подреждах нещата си в новата ми сатя. Точно така. Блейк настоя да взема стаята, намираща се срещу него и точно до тази на Аштън. Вече не беше нужно да прекосявам целия коридор, за да посетя Аш.
Както и да е, стаята беше по-голяма от предишната и имаше малко повече неща. Имаше огромни прозорци, които разкриваха удивителна гледка.
След около час почти бях готова, когато някой влезе в стаята ми.
-Готова ли си вече?-Аштън. Усмихнах се и му казах, че ми остава още малко.
-Добре тогава, до десет минути да си готова, че да слизаме да ядем.
-Ти отиди, аз не съм гладна.-казах и той се намръщи.
-Тара, не си яла от няколко дни, не може така. Ако трябва на сила ще те накарам, но ще ядеш! Чу ли малка госпожичке?-стаята се изпълни със смеха ми. Не бях се засмивала така от доста време.
-Както кажеш!-отвърнах му и той излезе.
След десет минути Аштън отново се появи в стаята ми.
-Хайде, трягвамее!-извика, а аз дори не помръднах. Лежах и гледах тавана, бях изморена и не можех да помръдна нито един от крайниците си.
-Ти отивай Аш, аз ще сляза след малко.
-О не, разбрахме се нещо! Идвай тук!-каза, след което ме хвана като чувал с картофи и ме помъкна надолу към кухнята.
-Аштън тъпако пусни мее-изхленчих. Опитвах се да го ритам и да го утрям но не се получи. Този да не е луд?
-Готово!-каза и ме пусна да стъпя на земята. Погледът ми се заби право в Блейк, чийто очи бяха потъмнели и челюстта му беше стегната. Беше видял целия театър.
-Аштън, наистина не искам.-казах като едвам откъснах поглед от момчето с тъмните очи.
-Тара, не ме ядосвай! Не си яла от дни! Ще си докараш някоя болест!
-Какво?-каза ядосано Блейк.
-Защо не си яла? Откачи ли?-беше меко казано ядосан. Беше бесен.
-Ще ядеш! И ако разбера, че не си, мисли му!-каза и излезе.
-Брат ти е луд! Ако си мисли, че така ще..-бях прекъсната от Аштън.
-Стига Тара! Моля те!-примирих се.
-Добре, добре! Печелите.-казах и се настаних на масата.