- Е, как върви връзката ти с годеника ти? - попита Чон.
- Според мен, върви добре. Трябва му още време, за да се отпусне, но и това ще стане.
Чонгкук и Джимин се разхождаха из големите коридори на училището. Другите ученици бяха в час и затова беше тихо из сградата.
- Значи, все още си мислиш, че той ще те хареса?
- Не само го мисля, но и го виждам. Когато съм около него, той просто остава без дъх.
Чон се изсмя на казаното от неговия по - голям брат.
- Какво е смешното? - попита ядосано Пак.
- Ти и твоите разсъждения. - отговори младият брюнет.
Изведнъж Джимин се спря. Чон се спря малко след него и обърна погледа си към брат си, чудейки се, какво му ставаше.
- Чонгкук, би ли спрял да се въртиш постоянно около Техьонг? - попита сериозно русото момче.
- Какво? - брюнета вече насочи цялото си внимание, върху брат си.
- Твърде много се въртиш около него. Това ми пречи да се сближа повече с Техьонг. Да не би да си започнал да го харесваш?
Чонгкук започна да се смее с глас на въпроса зададен му от Джимин.
- Знаеш какво мисля за любовта. Няма начин да се дам толкова лесно на някакво си хлапе! Но ще ти го кажа, за да си знаеш. - Чон започна да се приближава до брат си, докато не седяха един срещу друг и не се гледаха в очите, без да развалят очния контакт. - Не го харесвам, но ти си глупак, щом си мислиш, че това момче ще ти даде сърцето си!
Щом каза тези думи, Чонгкук остави брат си да седи по средата на големия коридор, с шокирано изражение.
Младият брюнет вървеше по дългия коридор, докато не стигна стъклената врата, водеща до малкото балконче, от което всеки можеше да гледа задния двор на училището.
Той подпря ръцете си на парапета и въздъхна.
Загледа се в небето и в красивите бели и пухкави облаци.
- Мамо, татко кажете ми... - започна той. - ...кога аз ще намеря своето щастие? Дайте ми някакъв знак!
Очите му не спираха да шарят по небесата, докато не чу някакъв шум идващ от мазето на училището.
Погледа му се обърна към стълбите водещи към долната част на сградата. Чуваше някакъв глас, идващ от там.
Той започна да слиза бавно по всяка стълба, докато не стигна вратата, водеща до мазето.
От другата й страна се чуваше тропане и познат за него глас.
- Ехо, има ли някой там? - попита брюнета.
- Чонгкук? Ти ли си? - гласът от другата страна попита.
- Госпожичке? Ти ли си това?
- Да, аз съм. Моля те помогни ми, заключиха ме тук!
- Отдръпни се от вратата! - заповяда Кук със сериозен глас.
Сивокоското, който беше в мазето, слезе по малките стълбички и гледаше към вратата.
Чонгкук се отдръпна от нея и след което я удари веднъж с крака си. Така удари още няколко пъти, докато вратата не поддаде и не се откачи от пантите си. След което тя падна и Чон видя, другото момче.
Кук слезе по стълбите и отиде до Техьонг. Той забеляза раните по ръцете му и крака му.
- Трябва да те заведем при фелдшера!
Брюнета се обърна и започна да върви, а плътно зад него го следваше раненото момче.
Обаче Чонгкук не можеше да игнорира, всичкото пъшкане и тихо охкане от страна на другото момче. Виждаше се, че му бе трудно да ходи, заради раната на крака си.
Чон се обърна към него и Техьонг се стресна леко.
- Какво има? - попита Ким.
Чонгкук нищо не му каза, а застана зад него. Хвана го зад кръста и после хвана и краката му, като го взе на ръце в стил булка.
- Какво правиш? - попита изненадано Те.
- Стой мирно и мълчи! - отговори му сериозно Кук.
Чон изкачи всяка стълба с момчето в ръцете си. После започна да върви по големия коридор и всички ученици, които бяха свършили с часа си, ги гледаха с отворени усти.
Чонгкук мина и покрай неприятните близнаци.
- Този какво иска да му причиним, за да се разкара?! - попита ядосано Ин Хо.
Междувременно Чонгкук вече беше в кабинета на фелдшера, който за съжаление на раненото момче, го нямаше.
Чон го остави на едно от леглата в кабинета и отиде до големия стъклен шкаф, пълен с лекарства и бинтове.
Той взе бинт, спирт, памук и лепенки. После застана пред Ким. Застана на едно коляно и започна да навива крачола на панталона на по - малкото момче.
- Няма нужда да го правиш! Мога и сам да се справя!
- Мълчи! - беше единственото което излезе от устата на брюнета.
Кук започна бавно и внимателно да почиства раната на крака на сивокоското, като накрая я превърза. Повтори същото и за раните на ръцете му.
Той отново върна нещата на мястото им и пак взе изненадващо Те, на ръце, като го заведе до класната му стая, която беше пълна с ученици, наслаждаващи се на последните си минути от краткото им междучасие.
Чон остави Техьонг пред вратата на стаята и му каза да не влиза в нея. След което той влезе сам и се насочи към дъската на стената.
Учениците го забелязаха и доста започнаха да се усмихват или пищят. Но усмивките им изчезнаха, щом Чонгкук взе два от тебеширите за дъската и с дланта си ги заби в нея, като ги направи на бял прах.
Това стресна повечето тийнейджъри в стаята. Кук изчисти ръката си и после обърна погледа си към учениците в стаята.
- Значи... - започна той. - ...ще се правите на тарикатчета, а?! Ако, разбера, че още веднъж сте тормозили Ким Техьонг, ще си имате работа с мен! Ясен ли съм?
Никой нищо не каза.
Това ядоса още повече Чонгкук. Той застана зад един от празните чинове и го преобърна.
- Попитах нещо!
- Да, ясен бяхте! - отговориха всички в един глас.
След това Кук напусна стаята и просто подмина сивокосото момче, като продължи да върви по своя път.
- Чакай! - извика Техьонг.
Чонгкук се спря и се обърна.
- Б - благодаря ти, за това... - момчето не можа да се изкаже, защото бе прекъснато.
- Колко още време смяташ да ми създаваш неприятности?! - попита Кук ядосано.
- Какво? Аз нищо не съм...
- Спри да ми се пречкаш Госпожичке!
- Нищо не съм направил, тъп задник такъв! - извика Те.
Чон щеше отново да си отвори устата, ако не се бе появил Джимин, който веднга отиде до сивокоското и започна да милва бузата на лицето му с ръката си.
- Техьонг, добре ли си? - попита загрижено русото момче.
Чон просто се обърна и продължи да върви по коридора.
Те се отдели от ръката на Пак и обърна погледа си към отдалечаващата се фигура на Чонгкук.