The change

•10°

Изкачих поредното стъпало. Кук беше завързал червен шал около очите ми. Днес беше специален ден и за двама ни. Правехме една година от както сме заедно. Спрях за глъдка въздух и отново попитах същия въпрос-' стигнахме ли вече?' Имах усещането, че се катерим по тези стълби повече от час. Изведнъж Кук ме спря и проговори в ухото ми...
- Стигнахме!- от това му действие по кожата ми се появиха малки пъпчици и косъмчетата ми се изправиха. Нежно свали превръзката от очите ми и пред мен се разкри гледка спираща дъха. Бяхме на покрива на сграда, от която се виждаше цял Сеул. Виждаха се малките движещи се светлини от фаровете на автомобилите. Градът все още не беше заспал а часът не беше ранен. Времето беше застудяло а въздухът се усещаше прекалено чист. По средата на покрива имаше малка маса с бяла покривка. От двете и страни имаше големи свещи а пред двата стола около масата си почиваха две добре изглеждащи порции с храна. До мен стоеше Куки и тръпнеше в очакване да му покажа своята реакция. Личеше си колко много се е постарал и аз щях да му се отплатя добре след вечерята ни. Отново огледах мястото и очите ми се насълзиха. Не вярвах, че някой ще направи нещо подобно за мен. Обърнах се към него и го прегърнах силно след, което му благодарих. Отделих се леко от прегръдката и го целунах.
- Радвам се, че се запознахме и че прекарах тази така хубава година заедно с теб! Обичам те,Jungkookie!
- Аз теб също,ТаеТае!

Събудих се усъзнавайки ,че всичко това е било просто сън. Прозях се за разсънване и малка усмивка се настани на устните ми. Ако това някой ден се случи не бих се чувствал по щастлив. Обърнах се към страната на Кук и чак сега забелязах, че него го няма. Явно наистина е трябвало да стане рано. А аз колко време съм спал? Беше ми толкова удобно и уютно. Бих заспивал до Кук всяка нощ.
Изправих се от удобния матрак и се замислих. Ами ако сега си тръгна с Кук ще спрем ли контакт? Ще се видим ли отново? Просто реших, че ще го изчакам и ще говорим за това.

Докато стоях и чаках той да се върне се заех да почистя малко малката му къщичка. Втора ръка никога не е излишна. Захванах се за работа. Първо оправих леглото, след което обърсах маста с парцала, който беше на плота. В единия ъгъл на къщата забелязах метла, с която разбира се изметох помещението. И сега спокойно можеше да го изчакам да се върне.

След няколко часа вратата се отвори и през нея влезна пребития от умора Кук. Погледна ме и се усмихна широко.

- Много се радвам, че не си си тръгнал!

- Реших да те изчакам!- отвърнах на усмивката му.

- Гледам, че си разчистил! Благодаря ти, за което!- изчервих се. Защо всяка негова дума ме караше да се чувствам така?

- Приемай го като благодарност за това, че ме покани да преспя тук!- извърнах погледа си, защото не исках да види колко съм червен.

- Сладък си!- каза като тръгна към масата и остави торба с покупки на нея.
- Знаеш ли някоя вкусна рецепта? Ще се радвам да направиш! Пък и днес взех мизерната си заплата, накупих някои неща!- запътих се към него и погледнах съдържанието на чантичката.

- Знам да! Майка ми ми показваше как готви, когато бях малък!

- Къде е тя сега?

💜👁️👅👁️💜

Мнението ви за Dynamite?