The change

•2°

"Стоях загледан в тавана на удобният скут на майка си. С нежните си ръце тя галеше косата ми. Бях малък, но все още помня завладяващото чувство. Чухме леки стъпки идващи от входната врата и двамата синхронно завъртяхме погледите си натам. Баща ми се прибираше от работа. Красивият ми и любящ баща. Грижеше се за мен и майка ми отлично. Обичаше ни до полуда. Мога да кажа, че бяхме едно щастливо,живеещо спокоен живот семейство. До този ден.
Още помня, когато майка ми ме попита..
- Taehyungie, скъпи искаш ли рамен за вечеря?- толкова любимо мое ястие. Особено, когато тя го правеше за мен. Разбира се, че нямаше да откажа. Запътихме се към светло сивата ни кухня. Нежните и ръце ме повдигнаха и ме поставиха да седна на плота, за да виждам как готви. Не след дълго ми омръзна да стоя на студения плод и помолих майка си да ме заведе в другата стая и да се отдам на любимото си детско предаване. Тя се съгласи и заедно отидохме в другата стая. Помня как започнах да и обяснявам за любимите си супер герой и как някой ден ще летя във въздуха и ще спасявам животи. Де да можех да се превърна още тогава в такъв и да спася нейния невинен живот. Но не бях супер герой а малко момче, което искаше грижа. След броени минути по ноздрите ни премина неприятната миризма на дим. Майка ми реаргира бързо като се усети какво се е случило. Вдигна ме и започна да тича към входната врата. Остави ме на пейка близо до дома и ме предупреди да не доближавам къщата. Започна да тича и влезна във вече горящата ни къща. Какво прави любовта? Влезна в опожарена къща, за да спаси съпруга си, но умря заедно с него в моят роден дом. Това беше последният ден, в който видях родителите си. Последният ден, в който се почувствах обичан."

Всеки ден този спомен изникваше в главата ми. Липсваха ми. Исках това време да се върне и отново да бъда щастлив. Да ги прегърна поне още веднъж и да им кажа и покажа колко много ги обичам. Знам, че те са някъде там и ме чакат. Животът си играе с мен от много отдавна.

Минаха се час,два няколко хора минаха и от съжаление оставяха по няколко стотинки в кашончето от вчера. Бях на същото място. Не беше случайно. Просто изгарях от желание да го видя отново. Да видя ирисите, които се криеха зад черната му като катран коса. Мисълта за него беше развалена от къркорещото ми коремче. Поех си дълбоко въздух и издишах тежко. Исках от рамена на мама.Бих зациврил като малко дете, но нямах повече сълзи. Взех малкото пари, които имаше в кашончето и се запътих към закусвалнята надявайки се все още да работи.

По пътя си набелязах малко камъче, което побутвах с крака си чак до закусвалнята. Ритнах го малко по силно от предишните пъти и камъчето се одари в една черна обувка, която си личеше, че не беше нова. Беше прекалено дълго използвана. Повдигнах погледа си и колената ми омекнаха...

🌺💞