Хаосът в един космос

Желание

Не можеше да й устои.
Та кой изобщо беше в състояние да се бори с желанието си за това да усети нечия топла ръка по тялото си? Да почувства жадните устни на другия върху своите, вкусвайки останалия алкохол по тях. Да изгори от страстта, зараждаща се всеки път, когато тя прошепнеше името в ухото му. Това беше истинското наказание, което Уил плащаше за това, че не можеше да си позволи лукса да съсипе едно крехко създание. Задоволяваше нуждите си с една изкусна покровителка на плътската любов. Клеър. А тя му се отдаваше. Как му се отдаваше само! Всяка вечер впиваше устните си във врата му, скубеше къдравата му руса коса и минаваше с ноктите си по голия му гръб, оставяйки пламенни следи от магията си. Това за нея беше Раят, а за него поредната стъпка към Ада.

'Защо си го причиняваш? Защо не можеш да й устоиш? Спомни си какво ти каза Хари! Спомни си го!' бунтуваше се срещу себе си момчето, галейки несъзнателно голото рамо на Клеър, която се беше сгушила в него, спейки. Разбира се, че ще спи. Събота е, рано е, а родителите й бяха прекалено далеч от Лайт Таун, за да се тревожи за тях. А и да бяха тук, това не променяше нищо.

'Това е тя. Сигурен съм, че беше тя! Грейс. Момичето, което ми каза да открия себе си! Как?! Изобщо възможно ли е такова съвпадение?!' чудеше се момчето, заглеждайки се в стрелките на часовника.

- Защо спря? - промърмори сънено момичето. Уил веднага се окопити от бурята от мисли в главата му и се усмихна ведро на Клеър. Тя отвори изумрудено-зелените си очи и го погледна уморено.

- Извинявай. Заспивай - прошепна той, продължавайки с въртеливите движения по рамото й. Тя се усмихна едва доловимо и попита:

- Колко е часът?

- Рано е.

- А защо си буден?

- Чувствам се наспан - промърмори Уил и несъзнателно се изкикоти. Разговорът му се струваше нелеп. Толкова скучен и битов, а съзнанието му се бореше с всевъзможни логаритми на случайността.

- Защо не прилагаш тоя номер и когато сме на училище? Щеше да имаш къде-къде по-малко проблеми - пошегува се момичето, протягайки се. Уил я погледна, след което въздъхна и се обърна към нея, подпирайки се на лакътя си. Клеър забеляза, че я гледа и смръщи вежди учудено.

- Да не си сънувал нещо? Защо ме гледаш така? - прошепна тя, прокарвайки дланта си по бузата му. 'Не си нищо особено, повярвай ми. Просто ми е чудно какво виждам в теб. Защо се опитвам да заменя нещо, което ми е нужно с друго, за което пет пари не давам'.

- Без причина - отвърна лаконично Уил.

- Добре - засмя се Клеър, целувайки устните му, след което се пресегна към телефона му, за да разбере часа и обяви раздразнено:

- Имаш съобщение от непознат номер, което никак няма да ти хареса вероятно. И впрочем, седем и двадесет е.

- Как така? Какво съобщение?! - стресна се Уил, грабвайки телефона от леглото си. Клеър го изгледа объркано, дори леко шокирано от този тип реакция и отвърна:

- Не знам, от непознат е. Защо така се впрягаш?

Докато шума от гласа на момичето се прокрадваше на фон на създалата се ситуация, сърцето на Уил туптеше толкова силно, че заглушаваше всяка нейна дума. Той бързо плъзна пръста си по посока на съобщението и зачете наум:

'За първи път се виждаме и вече съм убедена, че ми е достатъчно. Знам, че няма как да избегнем засичането по коридорите в училище, но те моля, игнорирай ме. Нямам нужда от поредната доза остроумие на някого, който дори не ме познава и вече е сигурен, че съм му ясна. Открий човека, когото описа в мое лице, но не го бъркай с мен.

П. С: Мразя малки деца така че изобщо не позна, че би станал прекрасен учител от мен.'

Плаха усмивка затанцува по уморените устни на Уил, а очите му блеснаха весело на меката слънчева светлина, прокрадвайки се през тъмните завеси.