Хаосът в един космос

Апатията на числото 16

- ... И номер 16? - провикна се госпожата по химия от катедрата. Съучениците на въпросния "номер 16" се заоглеждаха наоколо, когато едно от момичетата отвърна:

- Пак го няма.

- Добре... Ами, в такъв случай някой да го предупреди, че нещата не вървят на добре и няма да е лошо да се вясне поне веднъж в часа ми. Или в който и да е друг. Това не ви е концерт по желание, ясно ли съм!? - заядосва се госпожа Паркър. Около петдесетгодишна женица с неособено приятен характер и проблеми с нервите. Всъщност, тя бе олицетворението на димящ фитил, който водеше до експлозив. И за да бъде още по-трагикомично всичко, тази старица се занимаваше с точна, прецизна наука, в която една грешка можеше да е фатална.

- Е, ние ли сме виновни, че той си се проваля сам? - измърмори Джесика Стивънс. Дългокосо момиче с репутация на 'кучка', която така умело защитаваше всеки ден. Дори в този момент, в който беше доста по-удачно да си затвори устата, вместо да трупа черни точки. В този миг на вратата се почука и веднага след това през нея буквално се изстреля въпросният, номер 16.

- Чакай, чакай, чакай! Накъде? - спря го учителката, ставайки от мястото си. Момчето извъртя отнесените си, полуотворени, сънени очи към нея и застана безмълвен. Нямаше нито намерението, нито енергията да се обяснява на поредната ''откачалка с проблеми'', както той обичаше да я описва.

- Върни се и попитай като хората дали може да влезеш - заповяда жената. В класа моментално започна едно тихо шушукане, което на фона на тишината, създала се от неловката атмосфера, звучеше като рояк мухи. Госпожа Паркър погледна злобно към тийнейджърите и извика:

- Я млъквайте! А ти, отивай!

- Иначе ще ме изгоните ли? - попита незаинтересован Уил.

- Да те гоня ли? Ще те изпитам и не само ще имаш отсъствие, но и двойка! - заплаши го жената. 'А знаеш ли през кое ми е?' идеше му да й отговори, но само се усмихна подигравателно, прехапвайки езика си, защото подобна идея му се струваше като гениалния завършек на скандала.

- Щом имам отсъствие, няма смисъл да седя, за да ми пишете и двойка - отвърна спокойно Уил и излезе през вратата на стаята, оставяйки атмосферата в кабинета да се нормализира без него. Имаше нужда от цигара. И чист въздух. И тишина. Но главно тая проклета цигара, подкрепена със звука от самотата и приятната хладнина на мартенския следобед.