Хаосът в един космос

Безвремието на пошлостта

И ето че нямаше как този проклет вторник, по средата на март, да стане по-скучен и изгубващ смисъла си. Колко беше часът? А да, към три и нещо си следобед. Че какво значение имаше изобщо времето? Грейс толкова се бе потопила в света на измислицата и на перфектното безвремие, че дори през ум не й минаваше да се вслуша в това защо, по дяволите, съществуват формули за понижение на степента? 'Това е толкова пошло и цинично' мислеше си тя в рядкото случаи, в които седнеше да се съсредоточи в математиката. Да, това за нея беше нещо грозно. Наука, измислена за хора, чийто живот бе просто числа, а те се свързваха с пари най-често. Още нещо, което я отвращаваше, защото така от хора се превръщахме плавно в... Не, не в животни. Животните имаха силен инстинкт за кое е истински важното в живота.

Превръщахме се в безчувствени създания, чието щастие се обуславяше от нулите в сумата на банковата ни сметка.

Скапаните, пошли числа.

- Пиши бе! - извади я от транса, Лия. Грейс извъртя зелените си замечтани очи към момичето до нея и изпуфтя недоволно. Че къде да пише? Страниците на така наречената 'тетрадка по математика', бяха целите в някакви шарки, фигурки и буквички. Грейс се усмихна на себе си, радвайки се на творчеството, което бе проявила в последните няколко часа и обърна следващия лист. Чист, бял, готов да бъде 'очернен' от не лицеприятните формули.

- Пак ли мислиш за оня? - прошепна гласа на Лия. Грейси се обърна към нея, намигна й и отвърна тихо:

- Е няма как. Сънувам го за трети път тази седмица, а сме едва вторник.

- Защо си правиш труда изобщо? Той дори не те познава - отвърна настоятелно Лия. Грейс рядко беше истински агресивна, но подобни демотивиращи подхвърления от човек, който уж държеше на нейното щастие, бяха способни да я изкарат извън релси. Момичето й хвърли кръвнишки поглед, способен да изпепелява хора и промърмори, правейки се, че записва поредната ненужна, лишена от логика, формула, която по-скоро наподобяваше игра на думи:

- Защото е по-силно от мен, очевидно.

- А не бива! Дори и да се запознаеш с него, някъде, някога той не е за теб!

'Е, фактически, ние вече се познаваме...' помисли си щастливо момичето, но след това се сети, че за голямо съжаление, живееше в реалния, физически свят. Онази прекрасна фантазия, към която се връщаше всяка вечер, заспивайки, беше просто шест часов рай. Понякога седем, ако й се случеше да се унесе преди единадесет, което бе рядкост.

- Ако много ви се говори, да ви дам маркера - прекъсна нажежената ситуация господин Тъкър. Мъжът погледна към двете блондинки, намествайки очилата си по-удобно на носа и продължи да говори, след като се увери, че в стаята отново настъпи тишина. Или поне затишие, в което се чуваха глухите шепоти на останалите.