Хаосът в един космос

Позволи ми да се изгубя

Часът бе малко след полунощ, а момичето отдавна се беше пренесло в 'истинската' реалност. Не беше кой знае какво, този път се намираше в собствената си кухня, а до нея седеше майка й, която разпалено обясняваше за поредния медицински скандал в болницата, когато на вратата се позвъня. На никого от присъстващите в тази ситуация не му направи впечатление, сякаш звънеца бе осезаем само за Грейси. Тя се запъти бавно към входната врата, намятайки розовия си халат и леко отвори. Усмивката веднага грейна върху лицето, когато видя тези пронизващи сини очи.

- Какво търсиш тук? - попита я той.

- Живея? По-интересно е, ти защо си тук? - отвърна тя.

- Аз... Ами, нямам идея, всъщност. Май исках да говоря с някого, но дори не те познавам! Мисля, че полудявам - обясни русият и се заоглежда наоколо сякаш се беше изгубил. А възможно ли беше да се загубиш в съня си? Нали все пак сънуваш, нищо от това не е реално! Нещото, което обаче раняваше все повече така или иначе крехкото сърце на Грейс, бе факта, че дори в този свят, той не искаше да има общо с нея. Но ето, че неговата истинска същност започна да се проявява все повече и повече - объркаността. Дори тук, Уил не можеше да скрие колко беше отнесен от собствените си пориви и емоции. Попадаше в илюзии, които бяха далеч от неговите мечти. Или може би, именно те бяха това, което искаше толкова силно?

- Явно ще е по-добре да си останем непознати в такъв случай - промълви момичето, гледайки с тъга към блуждаещите сини очи на този човек. Тя събра цялата си смелост в едно и продължи:

- Върви да се намериш.

- Чакай, може би трябва да... - и магията се развали. Точно както в приказките. Всичко свърши в един миг, сякаш с един размах на вълшебната пръчица.

Уил отвори очи, взирайки се в тъмния таван и бавно се изправи, примижавайки заради светлината от аквариума до леглото му. Той прокара дългите си пръсти през разрошената коса и въздъхна тежко, усещайки жаждата за вода, изгаряща гърлото му.

Грейс притисна възглавницата, прегърната в ръцете й, по-близо до себе си, а горчивината от разочарованието, заформяше малки сълзи в зелените й очи, които не посмя да отвори. Не защото не искаше да се буди, тя вече бе достатъчно бодра, а просто защото не искаше да остави малките капчици да се търкулнат по бузите й...