Новите олимпийци

Александра

Нека да приемем, че съм пила нещо и няма горгона след мен. Но всъщност не съм пила нищо и наистина има горгона. Което е леко гадно. Какво говоря... Не е леко гадно, а нечовешки гадно. Защо по дяволите все на мен се случва да ме преследват такива същества? Имам в предвид, разбирам, че съм злобна към всички, но защо Кармата си отмъщава така? Е, не отмъщава само на мен, но все пак..
-Внимавай!-изкрещя най-добрата ми приятелка и ме дръпна. Да, щеше да ме бъсне кола, а ние, горките четиринайсетгодишни, бягахме от горгона. Много яко, нали? Моля ви, усетете сарказма ми.
Вятърът удряше лицето ми, а косата ми, която, разбира се, има собствено мнение, понякакъв магически начин се отвърза. Ластичката ми беше скъсана. Страхотно начало за един ден. А този ден бе от тези дни, в които ти се иска да си вкъщи, увит с множество одеала, гледайки гилми или четейки книги.
Така и не описах най-добрата си приятелка... Името и е Даяна и тя също като мен е на четиринайсет. Кожата и е леко мургава. Очите и са кафяви, но при определена светлина се виждат медени отблясъци, които добавят нещо необикновено в нея. Определено и завиждам за кестенявата права коса. Май беше само това за нея. Забравих да каа само, че тя обожава да чете.
Аз самата не съм нищо особено. Кожата ми е порцеланово бяла, защото,
нека да съм честна, не излизам много. Очите ми са черни. Не тъмнокафяви, а черни. Косата ми е вълниста. През нея е почти невъзможно да мине гребен. Не съм особено голяма фенка на новата музика.
Нека се върнем на случката с горгоната. С Даяна тичахме, а аз почти не усещах краката си. Задънена улица. Благодаря ти отново, лоша карма. Боговете не ме обичат. Това е повече от очевидно.
-Насам!- извика Даяна. Трябваше да се катеря. През бетонна ограда. Страхотно.Хванах се за едни издадени тухли и се опитах да се набера. Не съм от най-атлетичните хора, разбира се. Добре, че е моята спасителка, известна като Даяна, която навреме ми подаде ръка и ме издърпа. Когато преминахме оградата, Даяна отскубна косъм от косата ми.
-Беше на косъм!-засмя се тя. Как по дяволите успява да намери нещо позитивно и в най-лошия момент.
-Защо винаги гледш толкова позитивно на нещата? Даже си мисля, че на погребението си ще поискаш всички да ръсят шегички и да се забавляват. Най-вероятно душата ти ще отиде в Елейските поля-питах се да се пошегувам. Не ми се получава. Определено не ми се получават шегичките.
-Знам. А ти най-вероятно ще си с мен там след няколко минути, защото горгоната е след нас.
-Благодаря ти, шибана карма!-извиках аз. Секунди по-късно тичахме. Както винаги се опитвах да се правя на атлетична, но краката ми ме предадоха, когато притичах около 50 метра. Страхотно. Просто страхотно. Усещах как силите ме напускат. Даяна ме дърпаше към някаква поляна.Зрението ми беше замъглено. Почти не виждах. Единственото видимо за мен нещо бяха размазаните очертания на подобие на ограда. Не трябваше да се отказвам толкова бързо от живота. Бях се заклела, че   ще взимам от живота с отворени шепи. Всъвзех се и се опитах да се изправя. Зрението ми се проясняваше. Имаше хора. Много хора. Бяха наобиколили момиче на около петнайсет или шеснайсет и момче с около година по-голямо. Косата на момичето бе дълга и права. Същия кестеняв цвят, като на Даяна. Бе облечена със сини къси панталонки и оранжава тениска. Момчето беше високо. Имаше руса коса. Бе облечен с оранжава тениска, като на момичето и с дънки. Чакай. Всички бяха облечени с такива тениски.
-Честит рожден ден!-извика момичето. Имаше торта. Стана ми ясно, че момчето има рожден ден. А докато духаше свещичките, момичето бутна тортата в лицето му и го целуна. Смееха се. Явно бяха двойка. А ние с Даяна бяхме провалили всичко, когато влетяхме. По-скоро, тя влетя, защото аз бях вкопчена в едната и  ръка.
-Неловко.-казах.