За четките и хората

Двадесет и осма глава

          Марин почука на вратата и зачака. Никакъв отговор. Все пак натисна бравата надолу и влезе.
          Брат му бе седнал в леглото и гледаше през прозореца. Бузите му бяха хлътнали от продължителното гладуване, а кракът му бе скрит под гипс и бинт. Марин усети как очите му се насълзяват.
          - Хей, Пав.
          Младежът се сепна и рязко обърна глава към него. В очите му се четеше паника, а тялото му се натегна като пружина, сякаш всеки момент щеше да скочи. Отне му няколко секунди да го разпознае, при което се отпусна.
          - Хей. - отвърна немощно той.
          Марин се приближи и остави пълната с плодове кошница, която носеше, на масичката до болничното легло.
          - Мария каза, че ще намине да те види след края на изложбата.
          Младежът просто кимна. Постояха няколко минути в мълчание, докато на врата не се почука.
          Ина влезе в стаята с един дребен пашкул в ръце. Марин се усмихна.
          - Пав, искам да те поздравя с това, че вече официално си чичо!
          Младежът го изгледа с объркване, след което погледът му се спря на Ина. От очите му започнаха да текат сълзи, докато жената му подаваше детето.
          - Хей, малчуганче! Чичо ти доживя да те види! - младежът се задави и изхлипа, след което продължи да говори леко прегракнало. - Чичо ти Павел доживя да те държи в ръце!
          Марин изтри сълзите от очите си и каза:
          - Решихме да я кръстим Павлина.
          Младежът вдигна поглед към него. Очите му бяха пълни със сълзи, но усмивката му можеше да разтопи лед. Отново погледна към бебето.
          - Малка Лина, явно двамата с теб ще се учим как да ходим заедно. Ще се учим заедно, дребосъче...

                                                                                               ***

          Анри затвори вратата зад себе си, а Павел въздъхна.
          "Всички разноски по престоя и рехабилитацията са покрити.", бе казал той. Когато младежът го попита от кого, мъжът просто се усмихна и поклати глава. С отговор на въпроса или не, важното беше, че медицинските му нужди нямаше да затруднят Марин.
          - Хей, Пав. - каза Мария.
          Младежът се сепна. Не я беше усетил да влиза. Напоследък твърде често му се случваше да се губи в мислите си.
          - Мари!
          Опита се да звучи щастлив. Истината обаче беше, че не чувстваше щастие в момента. Болката в крака беше твърде разсейваща за толкова приятно чувство. И му напомняше за твърде много неща.
          "Съжалявам, не успяхме да заловим Адам.", беше казал Анри. " Мислим, че..."
          - Пав?
          - Да? - младежът отново се върна към реалността. Мария изглеждаше притеснена. - Извинявай, напоследък ми е трудно да се концентрирам.
          Момичето зае стола до леглото. Прекараха следващия час в разговор за изложбата. Всичко беше минало по вода. Няколко от по-богатите хора, които я бяха посетили, дори си бяха поръчали картини.
          На вратата се почука и една от медицинските сестри прекъсна разговора им. Времето за посещения бе изтекло.
          - Ще пробвам да намина утре, ако нямаш нищо против? - каза Мария и стана от стола.
          - Чувствай се поканена. - отвърна Павел.
          Мария се наведе, целуна го и скоро младежът беше отново сам с мислите си. Сам със спомените, които вероятно щяха да го преследват още дълго време.

                                                                                             ***

          Поредният досаден ден в училище бе приключил. Яосу въздъхна, събра нещата си в чантата и излезе от класната стая. Слънцето беше започнало да залязва, поради което обикновено сивия коридор бе окъпан в червено и оранжево.
          Отново си спомни тъжната мелодия, която господин Нелин беше изсвирил. Пръстите го засърбяха.
          Поклати глава. Тази част от живота му беше отминала. Да започне да свири отново беше меко казано безсмислено - уменията му бяха ръждясали, пък и беше твърде зает с училище.
          Погледът му се насочи към коридора, в края на който се намираше музикалната стая. Вярно, нямаше смисъл, но...
          Яо тръгна по коридора и спря пред вратата. Почука.
          Никакъв отговор. Изчака няколко секунди, след което натисна бравата. Вратата се отвори без шум. Нямаше никой. Яосу влезе и затвори вратата зад себе си. Остави чантата на земята и седна срещу пианото.
          Пръстите му започнаха да се движат сами. Спомни си безсънните нощи, в които майка му го бе карала да репетира.
          Мелодията отвърна на гнева му с гняв - бързо, рязко и силно.
          Спомни си за дните, в които не му беше позволявала да излиза и с приятели. "Само ти губят времето", казваше тя.
          Мелодията отвърна на тъгата му с тъга.
          Спомни си и за концертите - за еуфорията, умората, ръкопляскането...
          Ръкопляскането не бе само спомен. Яо обърна глава към вратата. Петър Нелин се беше подпрял на касата и ръкопляскаше. Когато обаче музиката спря, аплодисментите затихнаха.
          - Не ми обръщай внимание. - каза той. - Продължавай.
          Младежът затвори очи и се обърна обратно към пианото.
          По-скорошните спомени замениха старите - леля му, чакаща го на летището, лицата на новите му приятели. Топлата усмивка на лицето на Ива. Може би беше време да отгърне нова страница от живота си. Миналото вече не можеше да бъде променено, но нямаше и нужда. Той живееше тук и сега. Щеше да се фокусира над нещата, над които имаше контрол.
          Мелодията отвърна на щастието му с щастие. И това му беше достатъчно.