За четките и хората

Осемнадесета глава

          - Да, глупаво е! Не, не ме интересува!
          Както обикновено, Гимли просто го гледаше с насмешка. Понякога Пав си мислеше, че котката изобщо не се интересуваше от личните му проблеми...
          Беше минала седмица откакто последно беше видял Мария и бе започнал да се притеснява за нея. Не поради някаква точно определена причина или защото смяташе, че нещо лошо можеше да се е случило. Просто се притесняваше и не разбираше защо. Това го влудяваше.
          Всеки ден беше същият като предишния. Събуждаше се моменти преди поредният опит на котката да го използва за трамплин, цял ден работа в Кафеварката, като междувременно смиташе по някоя счупена чаша и накрая няколко часа рисуване в ателието. Всеки ден се надяваше поне да види Мари и всеки ден тя не се появяваше.
Пав почеса голямата оранжева топка зад ушите и въздъхна. Поне днес не му се налагаше да става рано, все пак беше събота. И тогава си спомни.
          Мамка му, беше събота...
          Имаше уговорка да вечеря с Марин и приятелката му Ина. Това не беше лошо само по себе си. Павел ги обичаше и двамата и им желаеше само щастие. Проблемът бе, че от малък мразеше да вечеря с други хора. Предпочиташе да гледа нещо, докато се храни - я филм, я някое видео. Може би, ако родителите му не бяха използвали семейните вечери, за да се нападат вербално и понякога физически...
          Нито той, нито Марин бяха комуникирали с тях от години. Не губеха нищо заради това. След развода така или иначе бяха станали напълно нетърпими. Павел единствено съжаляваше, че не можеше да им го каже в лицето.
          Той въздъхна и се изправи. Щом имаше време за неприятни спомени, значи имаше време и да излезе да подиша малко чист въздух.
          Дъжд, дъжд и още дъжд. И, при това доста изненадващо за края на март, сняг. През последните дни не беше спирало да вали. Снегът не се беше задържал, все пак температурите бяха пролетни. Днес също валеше, но на Пав просто не му пукаше. Нахрани Гимли, наметна си якето и излезе.
          Дъждът тихо падаше по паветата, необезпокояван от хаоса в живота на хората. И защо да го интересува? Просто природата в действие. Движение, промяна, повторение. Днес валеше, вероятно утре също щеше да вали. Рано или късно дъждът щеше да спре. Рано или късно щеше да започне отново.
          Навън нямаше жива душа. Всичко се беше изпокрило на сухо. Това напълно устройваше Пав. Струваше му се, че така или иначе нямаше енергията да се занимава с хора. Всяка дума, всеки жест... всичко бе толкова объркващо. Не беше сигурен какво да мисли вече.
          Изведнъж в полезрението му се появи закачулена фигура. Това беше висок, чернокож мъж, видимо около тридесетина годишен. Изглеждаше притеснен. Погледът му не се спираше на едно място, обхождаше страничните улички, сякаш търсеше нещо.
          "Не е мой проблем", помисли си Павел. Винаги, когато се забъркаше в чужди проблеми, нещата завършваха зле. Сигурен беше, че и сега нямаше да бъде изключение.
          - Извинете, всичко наред ли е? - чу се да казва той. Мамка му!
          Мъжът се сепна.
          - Казахте ли нещо? - избоботи гласът му.
          - Попитах дали всичко е наред. Мога ли да помогна с нещо?
          Мъжът се замисли за момент, след което лицето му се разтегна в широка усмивка.
          - Всъщност да! Значи разхождам си се под дъжда и изведнъж гръмотевица изплаши Чили. Съответно хлапето хукна да бяга напосоки. Притеснявам се, че може да настине, ако не го намеря скоро. Винаги е бил слабичък. Не бих отказал помощ с намирането му.
Странно, Пав не беше чул гръмотевици. От друга страна пък не се беше и ослушвал, така че не беше невъзможно. Имаше нещо странно в изражението на мъжа, сякаш пред него се развиваше изключително забавна шега, но само той го знаеше.
          Изведнъж от една от страничните улички изхвърча нещо, което по форма и инерция приличаше на гюле. Оказа се дребен, пълен човечец с дълга до раменете мръсно руса коса... или поне така се стори на Павел, преди да се озове по гръб на мокрия паваж.
          - Чили! - възкликна високият.
          Дребничкият мъж каза нещо на френски и скочи на крака. Сякаш едва след това забеляза падналия на земята младеж.
          - Ставай от земята! Мокро е, ще настинеш! - "Чили" сякаш изплю думите, след което подсмръкна и му подаде ръка.
          Павел я пое. Целият му гръб беше мокър, задните части го боляха. Добро начало на разходката, няма що...
          - Адам, къде се губиш?! Търся те от почти половин час! Галерията няма да се посети сама!
          Адам се ухили и отвърна:
          - Чарлз, скъпи, имаме цялото време на света. Пък и тъкмо обяснявах на този приятен младеж как те е страх от гръмотевици.
          Дребничкият мъж почервеня като чушка.
          - Затваряй си устата... - следващите няколко думи бяха на френски, но Пав беше сигурен, че не бяха особено прилични. - Колко пъти трябва да ти повтарям, че не съм добър в ориентацията?! Не трябва да ме изпускаш от очи!
          - Не се и съмнявам, че искаш точно това.
          Цветът, който Чарлз придоби беше най-наситеното червено, което Пав беше виждал някога. Младежът не успя да се сдържи и избухна в смях. Цялата динамика на двамата мъже беше невероятна. Адам се обърна към него и продължи да говори сякаш нищо не се беше случило:
          - Та така, младеж. Благодаря за помощта, но изглежда Чили ни намери сам. Виждайки как си подгизнал целия, бих предложил да се отбием в някое кафене за по кафе, чай или каквото там предпочиташ. Между другото, Адам. - мъжът подаде ръка и Пав я стисна.
          - Павел, приятно ми е. Брат ми е собственик на едно от кафенетата наблизо. Прави невероятно кафе. Днес е на смяна, така че можем да отидем там.
          - Перфектно. - включи се и Чарлз. - Като се преоблечеш е по-малко вероятно да насти...
          Дребничкият мъж кихна, при което косата му изстреля капки вода във всички посоки. Пав не бе пощаден при този разстрел, но вече така или иначе беше мокър. Тримата се отправиха към Кафеварката. През по-голямата част от пътя двамата мъже флиртуваха. На Пав му се струваше, че дори не го осъзнаваха. Изглеждаше сякаш бяха прекарали години заедно. Той се зачуди дали с всички дългогодишни двойки е така. Замисли се за Мария, макар да нямаше идея защо...
          В кафенето имаше изненадващо голям брой хора. Явно вече бяха научили, че Марин ще поема съботната смяна. По-големият Джангъров изглеждаше съвсем на място сред миризмата на кафе, чай и канела. Като риба в езеро. "Плуваше" между различните машини, поемаше поръчки, разговаряше с клиентите. Пав усети, че го жегва лека завист, примесена с гордост. Брат му знаеше какво иска от живота и работеше, за да го постигне. "Аз, от друга страна..."
          Адам и Чарлз заеха една от масите до прозореца, докато Пав се преобличаше в задната стаичка. Когато се върна на масата вече го чакаше чаша горещ черен чай с канела. Довечера щеше да разцелува брат си.
          Оказа се, че двамата са колекционери на картини. В началото на годината се установили в Пловдив, понеже били чули от тяхна позната, че през май месец предстояла интересна изложба. Последните почти четири месеца прекарали в ученето на езика, просто защото им било скучно. Павел беше искрено изненадан, защото в говора им се усещаше само лек акцент.
          Разказаха му как са се срещнали в Лувъра преди малко повече от пет години. Разказаха му за срещите си с известни художници и актьори. Разказаха му за компанията, която създали заедно - компания за снабдяване с материали за рисуване. Пав слушаше с интерес.
          Когато приключиха разговора, вече се беше смрачило.
          - Беше ми изключително приятно, че прекарахме време заедно, но за жалост се налага да се сбогуваме. - каза Адам, а Чарлз просто кимна.
          Двамата напуснаха Кафеварката, при което Марин сякаш се появи от нищото.
          - Интересни хорица.
          - Направо невероятни! Благодаря за чая между другото.
          - Винаги, дребен. Време е обаче да затваряме Кафеварката. Готов?
          Пав само кимна.

                                                                                           ***

          Семейната вечер мина много по-добре, отколкото бе очаквал. Готвенето на Ина беше невероятно и изглежда историята за Адам и Чарлз беше достатъчно интересна. Ина не беше спряла да се смее през по-голямата част от разказа за срещата, а Марин само клатеше мълчаливо глава, макар да се виждаше, че се опитваше да потисне усмивка.
          Когато Пав най-сетне успя да се прибере, Гимли едва не го спъна. Оранжевият косматко се беше пльоснал върху чехлите му и само шумното мъркане предупреди младежа, че го очаква изненада. В крайна сметка някак успя да се добере до леглото си и просто се срина.
          Замисли се за момент, след което извади телефона си и започна да търси. Най-накрая успя да намери чата, който търсеше.
          "Хей хей" написа той и зачака отговор от Мари.