За четките и хората

Двадесет и четвърта глава

          Дмитрий Кресченко тръшна входната врата на комплекса, в който бе отседнал. Вятърът веднага го блъсна в лицето, при което мъжът нахлупи широкополата шапка на главата си и се намръщи.
          Той рядко позволяваше на емоциите да го завладеят. След случилото се в Донбас, нямаше правото да си позволи подобен лукс. Дори когато последният човек, който можеше да нарече приятел, изчезна безследно. Или почти безследно.
          Ако трябваше да бъде честен, не беше необичайно за Юсуф Кеманоглу, по-добре познат като Цигуларя, да изчезне нанякъде. Проблемът в ситуацията бяха строшената входна врата на дома му и петната засъхнала кръв по пода. С подобни следи щеше да е по-добре, ако Цигуларя наистина беше изчезнал безследно.
          Дмитрий, за жалост, все пак не можеше напълно да потисне емоциите си. Усещаше гняв и се страхуваше за здравето на Юсуф. Най-вече, защото бе наясно с това кой стоеше зад изчезването му.
          Адам Стърлинг. Единственият логичен отговор.
          Всички в Пловдив познаваха и обичаха Цигуларя и това не бе преувеличение. От най-бедния клошар до най-влиятелния човек от градския съвет, Юсуф бе помогнал на много хора. Пък и всеки знаеше за широките джобове на Цигуларя. Влизане с взлом с цел грабеж звучеше чисто и просто налудничаво.
          Което правеше най-лошия вариант най-вероятен. Адам някак бе разбрал, че Кеманоглу събира информация и я продава на някого. Дмитрий силно се надяваше това да бе всичко, за което французинът знаеше. В противен случай цялата операция щеше да отиде по дяволите, а Цигуларя щеше да я последва.
          Трябваше да се действа бързо. Бе влязъл в контакт с Анри, връзката му с Интерпол, едва няколко минути по-рано и сега се движеше към мястото на срещата.
Вятър събори шапката от главата му, но "Полк" просто продължи напред. Задаваше се буря и нямаше времето да се занимава с ненужни детайли.

                                                                                      ***

          Павел падна на студения под. Вратата на "килията" се тръшна зад него. Мислите плуваха бавно из главата му като из блато и всичко го болеше, най-вече лявата ръка. Опитваше се да не гледа към нея. Прилоша му.
          Някак успя да се довлачи до металната кофа в ъгъла на малкото помещение и повърна. Само вода. Не беше ял почти нищо, вероятно от няколко дни. Трудно се следеше времето в затворено помещение без прозорци.
          - Виж го от добрата страна! - изфъфли съкилийникът му. - Поне пръстите са си още по местата.
          Младежът се обърна с лице към мъжа и се усмихна немощно.
          - Ще ми се да можех да твърдя същото за ноктите...
          Цигуларят се разсмя, но смехът бързо премина в кашлица. Домакините им сякаш изпитваха удоволствие от страданието им. Носът и няколко от зъбите на мъжа бяха счупени, долната му устна сцепена, а лявото му око се бе подуло дотолкова, че не можеше да се отвори.
          Пав се дотътри до далечната стена, където се намираше мърлявият матрак, който им беше предоставен и седна. Поне не трябваше да спят на пода...
Кеманоглу се наведе към него и започна да шепне:
          - Съмнява ме Интерпол да работи с някой толкова млад. Във всеки случай не си и помисляй да кажеш, че не знаеш нищо. Лъжи ако трябва, но го прави правдоподобно. Моментът, в който решат, че си безполезен умираш. Ясно?
          Младежът само кимна.
          - Просто бъди търпелив. - продължи Цигуларя. - Ако имаме късмет скоро някой ще ни измъкне оттук.