За четките и хората

Деветнадесета глава

          Слънцето печеше, птичките пееха - просто поредният приятен априлски ден. А Ива беше закотвена в леглото, заради счупените ребра. Все пак можеше да бъде и по-зле. Поне не беше нещо по-сериозно.
          Момичето живееше само в малък двустаен апартамент близо до Марица, което означаваше, че нямаше кой да се грижи за нея. Първите няколко часа не бяха особено зле. Беше се сетила да остави големи количества вода и храна в близост до леглото, за да не се налага да става често.
          Кошмарът започна, когато й се приходи до тоалетната. Всяко движение водеше до агония, а момента, в който седна на чинията, едва не изпищя. Беше преполовила пътя до леглото, когато на вратата се почука. Ива простена и смени посоката си на приплъзване.
На вратата отново се почука. Който и да беше, изглежда беше доста настоятелен. И досаден.
          - Идвам! - провикна се момичето.
          Когато погледна през шпионката, едва не извика, този път обаче от радост. Кръглото лице на Яо се взираше във вратата. До момчето беше застанала нисичка жена на средна възраст с дълга до раменете черна коса. Ива отвори вратата и гостите й се промъкнаха покрай нея.
          - Къде е кухнята? - попита я женицата.
          Момичето посочи, при което изохка.
          - Връщай се в леглото, девойче! Ей сега ще забъркам нещо за хапване.
          Ива някак си успя да се примъкне до леглото без да усети прекалено много болка и Яо й помогна да легне.
          - Таа, добре дошли. Казвам се Ива. Приятно ми е да се запознаем, макар обстоятелствата да не са особено приятни.
          Гласът откъм кухнята скоро й отвърна:
          - Приятно ми е, девойче! Можеш да ме наричаш Михи. Сега кротувай там. Сигурна съм, че с Яосу имате доста да си говорите.
          На Ива й се стори, че чува жената да се киска, при което леко се изчерви. За нейна радост Яо май не забеляза, тъй като беше зает да носи торби, вероятно пълни с продукти, към кухнята.
          Младежът я беше посещавал всеки ден в болницата. Един малък лъч радост в иначе скучните и еднообразни дни. Това, че я бе посетил тук, я беше зарадвало още повече. Оставаше да се зададе един въпрос.
          - Не че не се радвам, че ме посетихте, но как разбрахте къде живея?
          - Яосу беше изключително разтревожен за теб. Цяла седмица досажда на инструкторката в школата по рисуване. Повтаряше как трябвало да се увери, че ще оздравееш бързо и как щял да се грижи за теб. Много поздрави от инструкторката, между другото.
          - Лельо! - възкликна младият кореец. - Моля те, просто спри да говориш!
          Жената отново се изкиска. Когато Яо се върна в стаята на Ива, червенината ясно личеше по бузите му. Момичето сигурно би злорадствало при нормални обстоятелства, стига собствените й бузи да не горяха точно в този момент. Двамата прекараха няколко минути в мълчание, при което Ива не се сдържа и каза:
          - Смятам да приема предложението за обгрижване.
          Можеше да си позволи поне малко да позлорадства.