За четките и хората

Дванадесета глава

          Снегът беше започнал да се топи през последните дни, което устройваше Цигуларя. Бялото нещо, очевидно, беше мокро, което създаваше неудобства за уличните музиканти. Макар това да не беше единственото му или дори главно занимание, то все пак имаше място в неговото сърце. Кеманоглу, за жалост, имаше доста важни задължения към обществото.
          Ако се игнорираше начина, по който изглеждаше, Юсуф беше изключително уважаван учител в Академията за музикално и танцово изкуство и като такъв се ползваше с някои особени привилегии. Като да речем това, че можеше да поиска услуга от почти всеки човек, живеещ на територията на Пловдив.
          В случая, това беше проклятие.
          Един негов стар познат от студентските години наскоро беше пристигнал в България и първото нещо, което беше направил, бе да го потърси за помощ.
          Сега Цигуларя беше заел една маса в Кафеварката и чакаше. Дмитрий притежаваше доста качества, но точността не беше едно от тях. Обикновено закъсняваше с повече от час за срещи.
          Юсуф чу звънчето на вратата зад себе си и скоро една грамадна фигура зае стола срещу неговия. Дмитрий беше пристигнал, при това с едва десет минути закъснение... Какво по дяволите?!
          - Дмитрий! Почти навреме! - възкликна Цигуларя. - Колко необичайно!
          Грамадният мъж кимна и се почеса по врата. В сините му очи се четеше колко неловко се чувстваше.
          - Здравей, Юсуф. - изтътна гласът на гиганта. - Как върви преподаването?
          - Добре! Бих казал доста добре...
          Възцари се неловка тишина. След няколко мига Дмитрий се прокашля и започна да говори отново:
          - Опитвам се да намеря един определен човек. Жена, двадесетгодишна. Сива коса, сини очи. Казва се Мария.
          Цигуларя го изгледа подозрително.
          - Не е нищо нелегално. - успокои го Дмитрий.
          След няколко мига колебание Юсуф проговори.
          - Познавам момичето. Въпреки това ще те пратя при друг човек. Не ме гледай така, няма да си рискувам кожата заради престъпник.
          Дмитрий заби поглед в масата.
          - Жената се казва Вяра Манасиева, основателка и собственичка на компания, която помага на млади художници да се развиват. Тя би могла да ти каже повече за момичето, ако реши, че е наложително.
          При споменаването на името Дмитрий сякаш се сви. Юсуф като че ли можеше да различи капки пот, които бяха започнали да се образуват по челото на гиганта. Странно...
          - Дмитрий, всичко наред? - попита Цигуларя.
          - Благодаря за информацията, Юсуф. - каза Дмитрий, след което стана и излезе от Кафеварката.
          Цигуларя имаше чувство, че забравя нещо, свързано в името на Мария. Как беше фамилията й... Кравченко?
          Кресченко!
          Мамка му!
          - Остаряваш, Цигулар! Почнал си да забравяш, мама му стара! - каза си Юсуф под мустак, след което остави няколко монети на масата и изхвърча през вратата.
          Следващите седмици щяха да бъдат интересни. На цигуларя му се щеше да не беше така.