За четките и хората

Седемнадесета глава

          Платното този път беше покрило по-голямата част от стената, с цел да се избегне зацапването й от летящите пръски боя. Ръката се движеше, четката удряше, цветовете оставяха следите си по плата.
          Гняв, болка, отчаяние.
          Пламъците обгръщат града, червеното и оранжевото се вплитат в танц на разрухата. Останките на сгради и хора са разхвърляни като играчки по пода на детска стая.
          Черното небе виси над света, сякаш всеки момент ще падне и ще довърши работата на огъня.
          В далечината се виждат дванадесет прегърбени фигури. Много от тях са на колене - дали в молитва, дали от отчаяние. Само една все още стои - най-ниската, едва стигаща до раменете на падналите. И все пак придържа небето, все пак отлага края поне още малко.
          Мария въздъхна. Последните няколко дни бяха минали като в транс - много рисуване, малко храна, малко сън. Тя нямаше намерение да се оплаква от това. Малкото време, в което беше успяла да поспи беше запълено от кошмари и спомени. Между двете нямаше голяма разлика.
          Не беше имала нито времето, нито желанието да напуска стаята си. Грета й доставяше всичко, за което помолеше - храна, вода, боя, платна. Колкото и да се опитваше, не можеше да спре да мисли за разговора с баща си, освен когато си мислеше за разговора с Павел след това.
          Мария усети, че се изчервява. Беше действала първосигнално. Не съжаляваше. Все пак щеше да се срамува, когато видеше Пав отново, но въпреки това й се искаше да го види възможно най-скоро.
          Руменината напълно завладя лицето й. Сега не беше времето за подобни мисли. Кресченко набързо изчисти стаята, след което започна да почиства инструментите си.
          Повечето хора намираха тази част от процеса на рисуването досадна, но Мария винаги я очакваше с нетърпение. Да почисти четките си - това означаваше, че беше завършила още една картина, още една история, запечатана на платното. Пък и това я успокояваше, а спокойствието би й се отразило добре. Особено при условие, че мислите й бяха абсолютна каша.
          Когато най-сетне излезе от стаята, слънцето беше започнало да залязва. Чувстваше се изморена, но и доволна. Беше успяла до голяма степен да подреди всичко в главата си, поне засега.
          Картината, която завари в кухнята, я изненада. Не беше сигурна дали приятно или не. Вяра се беше настанила в един от столовете край масата и стискаше чаша, от която се долавяше миризмата на чай. Изглеждаше нервна. Това не беше добър знак. Грета беше заела стола срещу нея и изглежда се беше вглъбила в себе си. Каквото и да си бяха говорили, явно не се беше харесало на учителката по рисуване.
          Вяра най-сетне забеляза Мария, при което едва не разля съдържанието на чашата си.
          - Мария! Толкова съжалявам! Предупредих го, да стои далеч от теб, но...
          - Успокой се. Дишай, издишай. Успокои ли се?
          Вяра кимна и отпи от чая. Мария продължи да говори:
          - Сега ми обясни бавно и спокойно какво се е случило.
          По-старата жена издиша шумно, сякаш самата идея за това, че трябва да говори й носеше болка. След което започна да разказва. Разказа за това, как се е запознала с родителите на Мария. Обясни що за човек е бил Дмитрий преди да заминат за Украйна. И за скорошната си среща с него.
          - Съжалявам, че не ти казах, но мислех, че така ще е най-добре за всички. Надявам се да разбираш. - каза Вяра, след което зачака отговор.
          Мария мислеше, че разбира. Тя самата сигурно би постъпила по подобен начин. Не би искала да причини на някого същото, което й се беше случило заради срещата с баща й. И все пак беше ядосана. Ако беше знаела предварително, че Дмитрий я търси, щеше поне да може да се подготви психически.
          - Разбирам. Това не означава, че не съм бясна, но все пак разбирам. - отвърна възможно най-спокойно тя. - На този етап обаче знам, че с викове и крясъци няма да постигна нищо. Единственото, за което искам да те помоля, е да не криеш повече информация, която ме засяга. Ако не по друга причина, поне да мога да се подготвя.
Собственичката на "Галерия" кимна.
          - Искам да ти кажа още нещо. Реших изложбата да е само с твои картини. - каза тя. - Знам, че може би не е добър момент да го казвам, но смятам да изпълня молбата ти, поне доколкото мога. Знам, че звучи стряскащо, но ако си съгласна...
          Мария Кресченко кимна.
          - Времето за притеснения отдавна мина. Вече имам десетина готови картини, пък и какво имам да губя от това?! - момичето се засмя. - Не, благодарна съм за решението ти. И ще се опитам да оправдая доверието ти, макар и да е леко закъсняло.
          Следващите няколко часа трите жени прекараха в далеч по-спокойни разговори. Мария чувстваше, че умората заплашваше да я смаже. Все пак продължи да седи на стола си и да отпива от чая. Приятната му горчивина беше повече от добре дошла.

                                                                                              ***

          Сънят й тази нощ бе спокоен, дори приятен. Беше я срам да го признае пред себе си, но бе сънувала, че е с Павел. Двамата просто седяха и си говореха, макар Мария да не можеше да си спомни за какво точно. Накрая той я бе прегърнал, а сънят бе свършил. За нейно огромно разочарование.
          Важното беше, че поне бе успяла да се наспи - нещо, което не беше постигала от седмици насам. Единственото, което можеше да направи денят по-приятен беше една дълга, приятна разходка...
          Звукът на капките вода, блъскащи се в прозореца, я върна към реалността. Първият пролетен дъжд чистеше улиците от натрупалата се през зимата мръсотия. Мария стана, протегна се и се усмихна. Нямаше да е лошо да си свари чай...