За четките и хората

Двадесет и шеста глава

          Колата спря пред двамата мъже, чакащи на пътя. През последния половин час "Полк" се бе опитал да измисли поне някакво подобие на план. Трябваше някак да заблуди "колегите" си, да намери къде държат затворниците и да обезопаси периметър около тях. По-лесно казано, отколкото направено. Оставаха около десет часа преди началото на операцията.
          За това време можеха да се объркат твърде много неща. Дмитрий се подсмихна. Това бяха "рисковете на професията".
          Той свали прозореца и подаде глава.
          - Господин Кресченко! - възкликна един от двамата пазачи. - Не знаехме, че ще идвате!
          - Спокойно, Лев. Заповеди на Иванович. Трябва да проверя затворниците и да му докладвам.
          Мъжът го изгледа подозрително.
          - Господин Стърлинг не е споменавал...
          Дмитрий го прекъсна:
          - Ако имаш някакви оплаквания мога да се обадя на Игор. Сещаш се, да проведете кратък разговор на тема " Чии заповеди да следвам".
          Мъжът го погледна ужасено и само поклати глава.
          - Добър отговор, Лев. Сега, ако обичаш, имам работа за вършене.
Двамата мъже се дръпнаха от пътя и Кресченко потегли. Дотук добре...

                                                                                          ***

          Павел лежеше върху мърлявия матрак. Челото му бе обляно в гореща пот, десният му крак гореше, лявата му ръка гореше. Светът му гореше и всичко се превръщаше в пепел.
          - Дръж се, синко! - чу се някъде над него и нещо студено и влажно се опря в челото му. - Стегни се! Имаме късмет, че още не са ни проверили като хората. Поне ни оставиха вода за промивки. - студеното усещане изчезна. - Ако разберат, че имаш треска, дотук си! Нямат полза от някой, който не може да им даде информация! - студеното усещане се върна. - Стегни се, по дяволите...
          Гласът продължи да говори, но Павел не успя да различи думите. Стори му се, че вижда врата пред себе си. Протегна се и я отвори. Болката бавно започна да избледнява. Не можеше да го последва там, където отиваше. Той премина от другата страна.
Болката щеше да го чака на прага.

                                                                                             ***

          Вилата беше огромна. Приземен етаж, два над него и един под земята. Адам не беше на мястото, което беше и едновременно добре, и зле. Нямаше нужда да се притеснява, че някой с рядката способност да използва мозъка си по предназначение щеше да задава неудобни въпроси и да постави операцията в опасност. От друга страна това също означаваше, че Дмитрий нямаше да знае кога и как Стърлинг може да се появи.
          Едновременно се надяваше да е скоро и никога. Мъжът беше наистина опасен. Задачата му бе достатъчно сложна и без неговото присъствие.
          "Полк" погледна часовника. Осем часа до началото на операцията. Бе заел една от стаите на първия етаж под претекст, че чака Адам. Дима извади телефона си и написа кратко съобщение на Анри:
          "На мястото съм. Дясната ръка на Иванович не е тук. Още не съм локализирал затворниците."
          Зачака. След две-три минути телефонът му избръмча.
          "Изчакай още час и ги намери. Час преди началото на операцията заеми позиция при тях и маркирай вратата по някакъв начин. Ако нещо се обърка, ми прати съобщение. Ще заемем позиции на три километра от вилата до два часа."
          Дмитрий прибра телефона си в десния джоб на панталона и сложи чантата си на леглото. Отвътре извади пластмасово куфарче, което сложи до чантата. От него извади пистолет Колт М1911, кутия патрони и три пълнителя. Бръкна отново в чантата и извади парцал и оръжейна смазка. Започна да чисти оръжието. Щеше да му трябва във възможно най-добро състояние.
          След като приключи с тази задача, прибра парцала и смазката обратно в чантата и започна да зарежда пълнителите. По седем патрона във всеки. Прибра първите два пълнителя в специални джобове от вътрешната страна на якето си, а третия зареди в пистолета. Провери дали предпазителя е спуснат, след което прибра оръжието в мек кобур, пришит от вътрешната страна на якето и излезе от стаята.
          Отне му известно време да намери килера с инструментите. Вмъкна се вътре и се огледа. Голям чук, купища клещи и отвертки, въжета. Най-сетне намери каквото търсеше - червен маркер. Прибра го в един от джобовете на панталона и излезе.
          Започна да се придвижва към стаята. Когато стигна до края на коридора, по който се движеше, чу как входната врата се отваря. Той се промъкна до ъгъла и надникна.
Изпсува без глас. Адам Стърлинг тъкмо затваряше входната врата зад себе си.