За четките и хората

Осма глава

          Мария не беше имала нощ, в която да не сънува кошмари от много време насам. Спокойният сън беше лукс, който момичето не можеше да си позволи.
          Поне днес кошмарите не я бяха тормозили много. Човек си имаше добри и лоши дни и изглежда този щеше да е от по-добрите.
          Както всеки ден, Кресченко се събуди в седем и половина и направи закуска. Днес бяха макарони със сирене. Следващата й задача беше да приготви ателието за сутрешния клас. Мария прибра използваните платна и ги замени с нови, след което отвори един от прозорците. Студеният въздух веднага намери пътя си вътре и Мария съжали, че не си беше облякла яке, преди да се качи. Кресченко измете помещението набързо, затвори прозореца и се върна на долния етаж.
          Грета вече се беше събудила. Индийката правеше кафе, като междувременно се наслаждаваше на макароните. Мария взе своята порция и се нахрани набързо.
           - Какви са плановете ти за днес? - попита я Грета.
          Мария се изненада. Приятелката й почти никога не говореше по време на закуска.
           - Мислех да намина през офиса на "Галерия" и да оставя новата картина.
          След като се беше прибрала вчера, Мария не беше успяла да заспи веднага, поради което беше продължила да работи по "Надежда". По някое време след полунощ беше успяла да я довърши и се беше сринала в леглото след един бърз душ.
           - Супер! В такъв случай искам да те помоля за купиш нещата от това листче. - Грета подаде парчето хартия на Мария.
          "Четки, водни бои, маслени бои, платна за рисуване..." и една камара други неща.
Скоро Кресченко се движеше по снежните улици с "Надежда" под мишница и листчето със задачи в чантата на гърба й. Мария винаги беше харесвала хората от "Галерия", които бяха започнали бизнес с цел да помагат на млади артисти да се реализират - намираха купувачи за картините им, организираха изложби и срещи между самите артисти. "Галерия" даваше глас и сцена на изкуството и Мария им беше благодарна за това.
След няколко минути Кресченко се намираше пред сградата на компанията. Девет етажа и много прозорци. Много, много прозорци. "Сериозно, на кого му трябва толкова много стъкло...".
          Мария отвори вратата и поздрави охранителя, който както обикновено й кимна мълчаливо, след което момичето се качи в асансьора. Любимата й кутия на смъртта, без която в момента щеше да мъкне огромното платно седем етажа по стълбите.
Асансьорът скоро стигна до седмия етаж и Мария започна да пристъпва бавно по коридора. Най-накрая успя да замъкне "Надежда" до най-далечната врата и като по команда Вяра Манасиева й отвори.
          Високата жена имаше навика да отваря вратата преди посетителите й да могат да почукат. Как и защо, Мария нямаше представя.
          Вяра беше малко по-висока от Кресченко, винаги използваше черно червило и почти никакъв друг грим, което по странен си подхождаже със сивите й очи. И беше основател на компанията, с която Мария работеше - "Галерия".
          Сивите очи се спряха на покритото платно.
           - Привет, Мари! - поздрави я Вяра и направи път на Кресченко да влезе. - Виждам, че си донесла нещо ново.
          Вдишване, издишване и Кресченко прекрачи прага на стаята.
          В далечния край на кабинета имаше бюро, поставено пред остъклена стена. Още стъкло. Експлозиите биха го превърнали в смъртоносен капан...
          Вдишване, издишване.
           - Здравей, Вяра. - каза Кресченко и започна да развива платното. След като "Надежда" беше напълно открита, украинката постави картината на статива, който винаги стоеше в кабинета на по-възрастната жена. Вяра се приближи до картината и Кресченко продължи да говори. - Наричам я "Надежда". Този път работих главно с маслени бои.
           - Лодките са направени с по-различна гама цветове. Добавени на по-късен етап? - попита я Вяра.
           - Да.
          Двете жени постояха в мълчание няколко минути. Накрая Вяра погледна към Кресченко и каза:
           - Успокой се, Мари. Това не е първия път, в който си говорим и със сигурност не е първия път, в който ми носиш картина.
          Вдишване, издишване и Мария се усмихна плахо.
          Вяра й кимна и продължи да говори:
           - Цветовете ми харесват. Контрастът между лодките и кораба наистина придава усещането за втори шанс.
          Още около минута мълчание, след което по-старата жена продължи:
           - Планирам да организирам изложба на 24-ти май и искам да участваш в нея. Неопределен брой картини, колкото успееш да създадеш и искаш да представиш. Единственото условие е да ми ги представиш две седмици преди изложбата.
Съответно можем след това да пуснем картините на аукцион, така че не губиш нищо. Какво ще кажеш?
          Мария я гледаше като застреляна.
          - Разбира се, ще ти дам време да го обмислиш, понеже съм наясно, че не е лесна задача. Все още имаш визитката ми, предполагам?
          Мария кимна.

                                                                                            ***

          Остатъкът от разговора мина без изненади. Уговориха се да запазят "Надежда" за изложбата, ако момичето решеше да се включи. Мария все пак реши да остави картината на съхранение, за да не се налага да я мъкне през следващите няколко часа, в които щеше да изпълнява поръчките на Грета.
          Липсата на огромното платно не направи остатъка от деня по-лесен. Нито пък по-малко скучен. Добре поне, че всяко от местата, през което мина Мария предлагаше доставка до дома.
          Вече се беше мръкнало, когато Мария Кресченко най-сетне успя се върне в "Четки и моливи". Вечерните часове бяха приключили едва преди няколко минути. Момичето набързо разказа деня си на Грета, след което без определена цел или причина се качи на втория етаж. Винаги й беше по-лесно да мисли там. Мария отвори вратата на ателието.
          При което едва не се блъсна в Ива.