За четките и хората

Девета глава

          Скоро малкият концерт на Цигуларя приключи и Ива му пожела приятен ден, след което тръгна да се разхожда без определена цел или посока. В крайна сметка краката й я отведоха до "Четки и моливи". Момичето спря пред вратата, замисли се за момент и влезе.
На първия етаж нямаше никого. Ива се качи по стълбите и допря ухо до вратата. Отвътре се чуваше шушукането на детски гласове и скърцането на моливи по хартия. Ива почука на вратата, след което влезе.
          Беше поздравена от познатото скърцане на пантите и десетина чифта очи, които се вторачиха в нея. Познаваше притежателя на едва един чифт - Грета се приближи до нея и тихо я поздрави:
           - Радвам се да те видя отново, Ива. Искрени съболезнования. Надявам се последните три седмици да са ти помокнали да се успокоиш.
           - Благодаря. Мисля, че за момента всичко е наред. - отвърна й младото момиче.
Когато й се беше наложило да замине преди малко повече от три седмици, Ива не беше имала нито времето, нито желанието да обяснява какво се случва. Единственото, за което беше имала времето да се сети беше да обясни набързо на Пандит за предстоящото си отсъствие и да я помоли да запази информацията за себе си. Всички си имаха достатъчно лични грижи без да се налага да се притесняват и за нея.
          Следващите няколко часа минаха като на филм. Ива тихо седна срещу един от свободните стативи и започна да рисува. Чувстваше се сякаш се задушаваше, буцата в гърлото й ставаше все по-голяма и по-голяма. През цялото време ръката й продължаваше да се движи механично.
          Скърцането на вратата я сепна. Момичето се огледа - ателието беше празно. Ива погледна към картината пред себе си и се усмихна тъжно.
          Висок дъб протягаше клоните си към притъмняващото небе. В основата му имаше купчина цветя и едно самотно плюшено мече. Зелените му очи се взираха в нея, сякаш искаха да й кажат нещо. И все пак стаята беше тиха, а картината - безмълвна.
          Ива въздъхна, събра четките си и сипа терпентин в една малка купичка. Следващите няколко минути преминаха в повтарящи се действия - потапяне на четките в терпентина, последвано от търкането им в парче хартия. Когато някоя четка беше задоволително чиста, Ива я увиваше в плат и я прибираше в чантата си.
          След четките дойде ред на палитрата, след това на чуждите четки. Когато не остана нищо за почистване, Ива просто седна срещу картината. Така минаха сякаш години, десетилетия, векове.
          Когато беше запомнила всеки детайл, всеки цвят и всяко листо на нарисуваното дърво, момичето се изправи, взе чантата си и се отправи към вратата.
          Посрещната беше от познатото скърцане на пантите и ураган от сива коса.
          След което Мария Кресченко я прегърна.
          След няколко секунди започнаха въпросите.
           - Как си? Къде беше? Всичко наред? - и една камара други въпроси заляха Ива, която едвам се измъкна от мечешката прегръдка на по-високото момиче.
           - Спокойно, всичко е наред. Просто малко... лични проблеми. Ти как си? Нещо интересно...
          Ива не продължи. Мария беше видяла картината и бавно вървеше към нея. Не, всичко не беше наред.
           - Прекрасна е, Иве.
          "Спри.", опита се да каже Ива, но нито звук не излезе от устата й.
           - Сякаш мога да преброя косъмчетата по мечето!
          "Моля те, спри.", почти успя да каже момичето.
           - Дървото също се е получило страхотно. Цветовата гама е малко мрачна, но иначе...
          Ива не чу останалото. Коленете я боляха, главата й сякаш щеше да се пръсне всеки момент. Аха, беше паднала на пода. Явно затова я боляха коленете... Момичето усещаше лицето си мокро. Странно, не помнеше да го е мила. Опита се да го избърше с ръкав, но ръцете й не помръднаха.
          Някой я хвана за раменете. Ива се опита да отблъсне чуждите ръце, но собствените й не искаха да се движат. Най-сетне успя да различи думите:
           - Всичко е наред, Ивка. Всичко е наред! - сякаш гласът се опитваше да убеди сам себе си.
          Не, всичко не беше наред.