За четките и хората

Петнадесета глава

          Кресченко искаше да повърне, за предпочитане право с скута на баща си. За жалост обаче, макар да й се гадеше и цялата проклета стая да се въртеше пред погледа й, съдържанието на стомаха й не искаше да поеме по желания от нея път.
          Дмитрий беше започнал да говори, но тя не го чуваше. Мислите й се бяха върнали към деня, в който трепереше на пода на мазето в дома им в Донецк. Сълзите й правеха локвички по студения под. А майка й умираше на няколко метра над нея, затисната под някогашния таван на къщата, в която Мария бе прекарала по-голямата част от живота си преди войната.
          По-късно Кресченко беше разбрала, че съседите им, или поне тези, които бяха оцелели след бомбардировката, намерили баща й мъртво пиян, прострян като парцал върху храст в близкия парк.
          Малкото уплашено момиче се върна към реалността. Усещаше вкусът на кръв в устата си. Явно в някакъв момент бе прехапала устната си. Ръката й се задвижи преди да може да обмисли какво прави. Звукът от плесницата изпревари следващите й мисли.
          Не беше силен шамар, дори напротив, Мария едвам беше събрала сили да задвижи ръката си. И все пак беше достатъчно силен, че да изненада Дмитрий. Погледът на мъжа, който някога бе наричала баща, бе изпълнен с болка.
          - Защо? - попита момичето. - Защо си тук?! Какво още можеш да ми отнемеш?!
          Думите й бяха на косъм от това да прераснат във вик. Единственото, което попречи на това, бяха неспирните хлипове, които я давеха.
          Погледът й се спря на Павел, който я гледаше със смесица от притеснение и объркване. Той не каза нищо, за което Кресченко се чувстваше благодарна. Тази битка беше нейна. Само нейна.
          - Е? Слушам. Чий живот си дошъл да съсипеш? Моят? На някой важен за мен човек? Чий?!
          Мария зачака. Най-накрая Дмитрий проговори:
          - Просто исках да се уверя... - Гласът му го предаде. След няколко мига той се окопити и продължи: - Исках да се уверя, че си добре.
          Дъщеря му не можеше да повярва на ушите си. С всичката си наглост той бе дошъл тук, "за да се увери, че тя е добре"!
          - О, чувствам се перфектно! Просто прекрасно! Сега след като се увери, предлагам ти да се върнеш в дупката, от която си изпълзял.
          Очите им се срещнаха. В неговите Мария видя нещо, което нямаше място там - разбиране, тъга. Печал.
          Мари отвърна очи. Той не заслужаваше съжалението й.
          От гневът й не беше останало нищо, колкото и да се опитваше да поддържа пламъците му. Чувстваше се... празна.
          Усети нещо топло да обгръща ръката й. Павел се беше пресегнал през барплота. Ръката му бе поставена върху собствената й. Топлината на кожата му бе изненадващо реална, сякаш дълбоко в костите му гореше огън. Пав продължи да не казва нито дума. Присъствието му беше достатъчно.
          Мария си пое дъх и преглътна сълзите. Не беше време за тях. Когато започна да говори отново, гласът й беше спрял да трепери и хлиповете се бяха оттеглили, поне засега:
          - Вече се увери, че съм добре. Сега ще трябва да те помоля да излезеш.
          - Мари...
          - Напусни! Моля те... - прекъсна го Мария. Нямаше нито енергията, нито желанието да продължава този разговор.
          Дмитрий отново се опита да проговори, но този път Павел му отне думата.
          - Ще се наложи да Ви помоля да напуснете заведението. Притеснявате клиентите ни.
          Мария хвърли един разсеян поглед към масите зад тях. Освен тях тримата не беше останал нито един човек, който да бъде притесняван. Дмитрий явно също забеляза това, но реши да замълчи по въпроса.
          Баща й се изправи и тръгна към вратата, но в последния момент спря и се обърна, сякаш за да каже още нещо.
          - Съжалявам... - беше единственото нещо, което се измъкна от устните му, след което се стопи зад вратата.