За четките и хората

Втора глава

          Няколко минути по-късно вратата към първия етаж проскърца отново и Мария Кресченко остана сама в ателието. Да бъде сама не я плашеше, не и след всичко, което беше преживяла като тинейджър. Цялото разрушение, миризмата на кръв и смърт, разлагаща се плът, тътенът от падащите бомби и артилерийски снаряди, писъците на ранени и умиращи. Пращенето на горящи греди, сриващите се сгради, давещите сълзи на страха. Тялото на майка й, затрупано под останките на къщата...

          Кресченко усети ръка на рамото си.
 - Всичко е наред, Мари. Тук е безопасно. Не си в Донбас, войната приключи преди кодини. Тук си в безопасност. Тук си свободна да бъдеш каквато решиш, не просто поредната жертва на войната.
 - Благодаря, Грета. За всичко.
          Кресченко винаги щеше да е благодарна на Грета Пандит. Двете се познаваха от вече почти осем години. След артилерийското нападение на Донецк, в което беше загинала майката на Мария, групи доброволци, сред които и Грета , се включили в разчистването на останките на града и снабдяването на оцелелите с хранителни продукти и одеяла. Сред оцелелите бяха Кресченко и баща й.
          „Ще ми се неговото тяло да беше останало под отломките. Той го заслужава. Майка не го заслужаваше." Тези мисли често минаваха през главата й. Мъжът, който я бе заченал беше пияница и насилник. Всичко се влоши след Донецк. След смъртта на майката на Кресченко вече нямаше кой да възпира баща й.
          В един момент чашата преля. Мария събра каквито спестявания имаше и избяга. Първо - билет до България. Второ - закупуване на провизии. Трето - подновяване на контакта с Грета. Четвърто - приспивателни в пиенето на баща й. Кресченко събра всичко, което можеше да й потрябва, остави бележка, че не планира някога да се върне и тръгна.
Грета я чакаше на летището в Киев. Когато пристигнаха в Пловдив, Пандит нае Мария на договор, осигури й посещения при психолог, а останалото е история.
          Следващите думи на Грета върнаха Кресченко обратно в реалността.
 - Винаки се изненадвам колко успя да напреднеш с рисуването през последните кодини. Ще я изпратиш ли на „Калерия"?
 - Сигурно, когато я довърша.
          Въпросната „Галерия" беше фирмата, с която Грета беше влязла в контакт преди година и половина, когато Кресченко беше станала достатъчно добра, че да може да се издържа с изкуството си. Това не спря младата украинка да помага на Пандит с каквото и както може.
Мария пое въздух, прочисти гърлото си и попита:
 -Та, какво те върна обратно в ателието?
Грета се усмихна мило.
 - Чух плача, скъпа.
          Чак тогава Кресченко усети сълзите, лазещи по страните на лицето й. Бързо ги избърса с ръкав, само и само да не повредят картината. Платното не беше сред най-добрите й творби, но това не означаваше, че заслужава да бъде развалено заради личните й проблеми.
          Грета прегърна Кресченко, изправи се на пръсти и разроши косата й.
 - Защо не излезеш малко на въздух? Една разходка би ти се отразила добре. Чух, че Джанкъров и компания са до Кафеварката. Може да отидеш за чаша кафе?
 -Само един момент, искам да направя още нещо по картината.
          Потъващ кораб. Тъжна и тъмна картина, картина на разруха. Мария Кресченко доста често изпадаше в подобно състояние. Напоследък все по-рядко, за което беше благодарна. Тя хвана четката и започна да рисува отново.
          Лодки, пълни с хора. Няколко фигури все още се борят с вълните, други се носят по водата с лицата надолу, трети биват издърпвани на лодките. Както обикновено, една от фигурите беше около 163 сантиметра висока. Точно този човек се беше надвесил над ръба на лодката си и издърпваше една фигура с посивяла коса.
          Това беше един от другите хора, на които Мария винаги щеше да е благодарна. Човек намира спасение там, където най-малко го очаква.
Макар че картината в по-голямата си част беше мрачна и потискаща, Кресченко вече знаеше как да я нарече - „Надежда".
          Последен поглед към картината, една лека, не толкова тъжна усмивка и последното скръцване на вратата на ателието. По някое време Грета беше слязла на първия етаж. Бърза прегръдка, обличане на все още влажното яке и отново под дъжда.
          Живота е сега, днес, в момента. Просто понякога на човек му е трудно да си спомни това.