За четките и хората

Седма глава

          Павел се беше навел над чашата си, която беше вече едва наполовина пълна с лате. Как човек да не обожава кафето на брат му? Ароматът беше неповторим, пък и самата атмосфера на заведението караше човек да се чувства като у дома си, да се чувства в безопасност.
          След известно време нисичкият младеж стана, премести се от другата страна на барплота и започна да ровичка из едно чекмедже. Най-накрая успя да намери това, което търсете - свещ с миризма на канела. Скоро свещта беше запалена, а Павел беше обратно на мястото си с чаша кафе в ръка.
          В помещението не бяха останали особено много хора. Ивайло, Ася и Соня си бяха тръгнали преди около половин час, което не го изненадваше, имайки предвид това, че осем часа наближаваше. Оставаше още около час преди Марин да затвори Кафеварката за през нощта.
          Входната врата се отвори и студен въздух влезе вътре заедно със звука от нечии стъпки. Мария Кресченко зае стола до Павел. Сивата й коса беше украсена със снежинки, бузите й - зачервени от студа. В ръцете си момичето държеше опакована кутийка. Широка усмивка се разля по лицето на младия Джангъров, при което той се премести зад барплота и почука на вратата към кухнята.
          Вратата се отвори и главата на Марин се подаде навън. Шоколадово кафявите му очи се спряха за малко на Павел, след което обходиха стаята.
           -Здрасти, Марине. - каза Мария и му помаха.
           - Мари! Радвам се да те видя!
          Собственикът на заведението прескочи барплота и прегърна момичето. След като вече беше освободена от мечешката прегръдка, Мария му подаде опакованата кутийка, която преди това беше поставила на барплота. Мариновата усмивка стана сякаш прекалено широка за лицето му.
           - Честит рожден ден, Марине.
          По-старият Джангъров пое кутийката и започна да я разопакова. Отвътре извади аксесоар за телефон с формата на пълна с кафе чашка. Марин го закачи набързо за телефона си и започна да приготвя кафе за Мария. Еспресо, както обикновено.
          "Как човек да не обожава кафето на брат ми?", мислеше си Павел.

                                                                                             ***

          Скоро в заведението не бяха останали клиенти и Марин реши да затвори няколко минути по-рано. Той беше очаквал нещо страхотно от Павел и го беше получил, но жестът на Мария го бе изненадал. След като не я беше видял с останалите от класа на Пандит, дори не беше очаквал да намине днес. Не и след като беше научил за историята й от Четката.
          Цялото нещо се беше случило напълно случайно. Марин беше виждал сивокосото момиче заедно с Грета и преди инцидента, в който Павел я беше намерил паднала в снега, но никога не беше любопитствал особено. Все пак какво общо имаше той с това!
След като Павел беше тръгнал да изпрати Мария, за да е сигурен, че момичето няма да припадне отново, Марин се беше обадил на Грета. Разбираемо, Четката се беше притеснила за младото момиче и беше благодарна за помощта, която бяха оказали на Мария. Когато Марин попита за евентуална причина за състоянието, в което бяха намерили Кресченко, Грета му разказа за Донецк и ролята си в живота на младата украинка.
          Доколкото Марин знаеше, в онзи ден Павел беше решил да се запише в ателието на Четката.
          Това се беше отразило прекрасно на по-малкия му брат.
          Допреди да се запознаят с Мария, Павел рядко имаше желание да прави каквото и да е. Понякога рисуваше, но обикновено късаше или изгаряше рисунките, когато ги приключеше. Понякога пееше, но песните твърде често не бяха весели. Младежът рядко се усмихваше, което беше разбираемо след това, което беше преживял във Варна.
И все пак след онзи ден нещо се беше променило.
          Павел беше започнал да рисува отново. Пееше и се забавляваше въпреки сериозния си характер. Явно помагайки на Мария, някак беше помогнал и на себе си.
          Марин погледна към двамата младежи, които бяха седнали на масата до "камината" и се смееха на нещо, което Павел беше казал, след което се усмихна.
          Изглежда дори и най-страшните рани можеха да зараснат, стига човек да им дадеше време.

                                                                                                  ***

          Павел едва беше прекрачил прага на апартамента, в който живееше под наем, когато получи съобщение от Марин. Благодареше му за отделеното време и за подаръка.
           - Типично. - каза си Павел тихо и се усмихна. - Ако не благодариш за всяко нещо по два-три пъти, сигурно зъбите ти ще опадат и от челото ти ще поникнат рога.
          Последва изваждането на инструментите му за рисуване от чантата и подреждането им по рафтовете на шкафа, който беше сложен до леглото му. Закачането на мокрото яке под климатика и слагането на обувките върху вестника, за да не мокрят пода беше следващото нещо, което Павел направи.
          Едва беше свършил с тези си задачи, когато чу нещо да се бута в прозореца, скрит зад завесите.
          Павел извади една стара кърпа от шкафа и издърпа завесите встрани.
          Жълтите очи на Гимли се вторачиха в него. Джангъров отвори прозореца и потрепери заради студа, който намери своя път в стаята, след което хвана оранжевата топка мокра козина с кърпата и я вкара на топло.
          Котката беше в окаяно състояние. Иначе пухкавата и гъста козина на Гимли беше залепнала по тялото му и в някакъв момент беше започнала да се втвърдява от студ. Явно котаракът не беше успял да се скрие особено добре от дъжда.
          Павел набързо изсуши котарака и скоро едно дебело одеяло беше увито около пухкавата топка косми, която започна да мърка.
          Младежът се зачуди кога отваря най-близкия зоомагазин. Май щеше да му се наложи да купи котешка храна.