За четките и хората

Четиринадесета глава

          Още преди първите ноти на алармата да прозвучат докрай, ръката на Павел се изстреля изпод завивките. Откакто бе започнал да работи в кафенето на брат си, младежът се научи да става преди Гимли да има шанса за атака. Все пак би предпочел да спи до късно, но това не беше лукс, който повечето хора можеха да си позволят през работната седмица.
          Сега на Павел предстоеше една от най-неприятните части от деня - изпълзяването от уюта на завивките. Преходът от топлина към студ винаги беше труден. Днес Гимли изобщо не помагаше.
          Оранжевата машина на разрухата се беше простряла върху гърдите му. Гимли далеч не беше толкова труден за преместване, но както сънеността, така и размерите на самия котарак бяха врагове на каквито и да е опити за ставане от кревата.
          След няколко опита Павел все пак успя да отмести коргито в котешка кожа от гърдите си и започна да рови по чекмеджетата за чорапи. Както обаче гласи Законът на Мърфи: "Ако нещо може да се обърка, то ще се обърка!"
          Чорапите в чекмеджетата бяха свършили, но пък винаги трябва да се гледа на нещата от добрата им страна! Поне Гимли не беше затрил чехлите му...
          -Мамка мууу! - изръмжа Павел през стиснати зъби.
          Последвалата картинка на подскачащия дребен младеж по студения дървен под вероятно би била комична за хипотетичен страничен наблюдател.
          Единственият наблюдател обаче беше Гимли, който тъкмо беше измъкнал единия чехъл изпод леглото и бе започнал блажено да го дъвче.

                                                                                         ***

          Като по чудо, Павел беше успял да стигне до кафенето десет минути преди времето за отваряне. Някак си беше успял да се напъха в униформата и да включи неоновия надпис, който висеше над входа. Така "Черната кафеварка" едва успя да отвори в седем и половина. Точно на време!
          Не че имаше какво да се прави в ранните часове. Първият голям наплив на хора се случваше към десет - десет и половина, а следващия - по обяд. Последният наплив беше запазен за четири следобед. Обикновено тогава имаше най-много хора.
          Днес обаче беше изненадващо натоварено още от сутринта и Пав разбра защо едва след като погледна към календара. Свети Валентин.
          Втори страйк за Мърфи!
          Денят щеше да е страхотен за бизнеса. От друга страна пък щеше да е далеч от страхотен за гърба на младежа. Или за ръцете, краката и всяка друга възможна част от тялото му. Павел си помисли как щеше да използва Гимли за възглавница и се усмихна.
След часове бачкане без много мислене на Пав му се стори, че видя познати лица. По-точно първо видя длъгнестата форма на Ивайло. В последно време високият младеж не се беше появявал в школата по рисуване. Доколкото Павел знаеше, баскетболният отбор на Иво се подготвяше за турнир, което изяждаше повечето време на момчето.
          "Това изглежда обаче не го спира да ходи на срещи", помисли си Пав, когато разпозна момичето, което беше седнало срещу Ивайло. Леко закръгленото лице на Ася се беше разтеглило в топла усмивка и изглежда Иво каза нещо смешно, понеже момичето започна да се смее с глас.
          Павел реши да им подосажда.
          - Здравейте, драги влюбени! Какво ще желаете в този толкова приятен ден?
          Ася вдигна поглед към него и рязко се изчерви, докато Ивайло почти превключи в режим "Хей, кво става":
          - Паааааав! Униформата ти стои супер! Откога бачкаш тук?
          - Няколко дни. На брат ми му беше нужна помощ, а на мен - пари. Всички печелят, особено котката ми, която бива хранена и обгрижвана с въпросните пари. Та така, какво ще желаете?
          След като пое поръчките им, Пав набързо се отправи към бара. Вярно, беше ги виждал да си говорят доста в ателието, но никога не бе очаквал, че ще се съберат. Двамата бяха просто толкова радикално различни. Ивайло беше шумен, разговорлив и дори леко досаден. Ася, от друга страна, беше тихо, срамежливо момиче. Явно просто беше случай на "противоположностите се привличат".
          Остатъкът от сутринта мина без повече интересни ситуации. Приемане на поръчки, приготвяне на напитките, правенето на някой друг сандвич, последвани от още от същото. Часове и часове, и часове наред.
          В крайна сметка Пав успя да оцелее някак до 16:30. Скоро Марин щеше да дойде да довърши смяната, за да може по-малкият му брат да отиде на художествена школа.
Звънчето над вратата извести влизането на поредния клиент. Високият мъж винаги идваше по едно и също време през последните два-три дни.
          - Чист черен чай, предполагам? - попита Павел.
          Мъжът кимна и постави няколко монети на плота. Винаги плащаше предварително.
          - Всичко наред? Изглеждате умислен.
          Мъжът заби острия си поглед в очите му и отвърна:
          - Семейни проблеми. Опитвам се да намеря един роднина, с когото не съм се виждал от няколко години.
          Високият имаше силен акцент. Може би руски? Нещо човъркаше Павел изотвътре и вероятно не беше само наполеоновият комплекс. Очите на мъжа му изглеждаха познати.
          - Извинете, но случайно да сме се срещали преди?
          - Последните дни посещавам кафенето.
          Павел се усмихна, макар усмивката да не стигаше до очите.
          - Имам предвид извън кафенето. Изглеждате ми странно познат.
          - Не мога да каже, че помня подобно нещо. - избоботи Високият.
          Последваха няколко минути тишина, която в крайна сметка беше нарушена от звънчето над вратата. Мария прекрачи прага, сивата й коса напомняше на облак, а красивите й сини очи - на небето...
          "Вземи се в ръце бе, балък!", помисли си Павел.
          Момичето зае един от столовете на бара и му помаха. Усмивката й сигурно би разтопила и ледник.
          "В ръце, вземи се в ръце, бе!"
          - Здрасти, Мари. Честит Трифон Зарезан.
          - Хей, Пав! Много ли ти остава от смяната?
          - Марин би трябвало да дойде всеки момент, така че бих казал "Не".
          - В такъв случай ще те...
          Думите й сякаш замръзнаха във въздуха. Беше пребледняла. Погледът й се бе впил във Високия, сякаш се опитваше да го направи на кубчета лед.
          - Мария! - възкликна мъжът.
          - Дмитрий! - от гладът й липсваше каквато и да е следа от доскорошната й жизненост.
          Малките колелца в главата на Павел застъргаха едно в друго. Дмитрий - висок, с тънък, макар и неколкократно чупен нос, небесносини очи.
          Дмитрий Кресченко. Бащата на Мария.
          Мамка му!
          Ииии, трети страйк! Мърфи току що беше започнал победната си обиколка на стадиона...