За четките и хората

Двадесет и седма глава

          Дмитрий се промъкна обратно до стаята си и тихо затвори вратата. Адам вероятно вече знаеше за присъствието му и за стаята, която си бе присвоил. Ако го видеше да се промъква по коридорите, това само би довело до опасни въпроси. Колкото и да не му харесваше, най-логичното действие би било да чака и да се подготви за разговора.
          Няколко минути по-късно на вратата се почука. Дмитрий въздъхна. Щом Адам не бе влязъл с вратата, вероятно все още изпитваше някакво доверие към него.
          - Влез.
          Вратата се отвори и Стърлинг влезе. Нямаше никой с него. Добре, все още имаше шанс да извърти нещата...
          - Дмитрий, не ти ли е топло с това яке?
          "Полк" изпсува наум. Изглеждаше повече от подозрително. Дойде му идея.
          - Ще ми се. Започна да ме втриса.
          Адам го погледна загрижено.
          - Настинка?
          - Вероятно.
          - Ако искаш мога да потърся нещо за температура?
          Дмитрий кимна.
          - Не бих отказал.
          Адам се обърна да излезе. Кризата бе избегната засега.
          - А! Замалко да забравя! - Стърлинг се обърна към него. - Няколко от подчинените ми споменаха, че си тук по заповед на Иванович?
          Мамка му!
          - Да. Изпрати ме да съставя доклад за събраната информация.
          Адам се усмихна.
          - Интересно. Не съм му споменавал, че сме заловили информатори. Може би е развил способности да вижда в бъдещето? Как мислиш?
          Мамка му!
          "Полк" извади пистолета и го насочи към Стърлинг с едната ръка. Другата прибра в джоба на панталона си и натисна бутона за бързо набиране на телефона си. Щеше да се наложи да забързат плана.
          Адам го погледна, усмихна се и отвори уста...

                                                                                           ***

          Гората беше напълно спокойна. Птичките пееха сред клоните, а вятърът спокойно люлееше зелените листа.
          Две тихи изпуквания и няколко птици литнаха от клоните, по които бяха накацали. Две тела паднаха на горещия асфалт.
          Анри Дюсан изчака няколко секунди, за да бъде сигурен, че няма охранители, скрити сред дърветата. Най-сетне даде знак и девет сенки започнаха бавно да се привиждат. Две от тях излязоха на пътя и завлякоха телата далеч от видимостта на евентуални наблюдатели.
          Бързо, тихо и ефективно. Засега добре.
          Около половин час по-рано бяха видели бял мерцедес да минава покрай пазачите. Преди пет минути телефонът на Анри бе извибрирал. Нещо се беше объркало.
Отрядът започна да се придвижва бавно към вилата. Скоро сградата се появи пред погледа им. Мястото бе опасано с висока стена. Двама мъже стояха пред двукрила метална порта. Анри направи знак и двама от подчинените му изчезнаха напред.
          Някъде сред дърветата се чу изпукване. Охранителите обърнаха глави в посоката на шума. Размениха няколко думи, след което вдигнаха оръжията си и тръгнаха към гората. Дюсан изчака три минути, след което прошепна в радио слушалката си:
          - Напред.
          Осем фигури излязоха от прикритието на горските сенки и се отправиха към портата. Скоро към тях се присъединиха останалите. Единият от подчинените му чистеше ножа си в шепа мокри листа.
          Анри открехна портата и отрядът влезе в двора. Той и още трима се струпаха от двете страни на главния вход, докато останалите шестима заставаха на позиция. Двама щяха да влязат през задния вход, а останалите четирима щяха да използват куки и въжета, за да влязат през третия етаж.
          Дюсан си пое дълбоко дъх и свали балистичния щит от гърба си, след което натисна дръжката надолу и бутна. Вратата се открехна без да издаде звук. Извади пистолета си от кобура и влезе вътре.
          Просторно, празно антре с два коридора. Двама от подчинените му поеха по десния, а той и последният от отбора хванаха левия коридор.
          Празна стая, празна стая и още една след нея. Когато стигна до четвъртата врата, Анри замръзна. Вратата беше открехната. Мъжете застанаха от противоположни страни на вратата. Анри се протегна и бутна вратата...
          Празно. Странно...
          Нещо привлече погледа му към леглото. Лист хартия.
          "Входът към подземния етаж е в края на коридора. Капак на пода. Стаята със сивата метална врата. Един охранител. Чакай обаждане след спасяването на пленниците."
          Анри изпсува и прибра бележката в джоба на панталона си.

                                                                                         ***

          Павел беше легнал по гръб, погледът му забит в тавана. Цигуларя бе седнал с гръб, опрян на стената срещу вратата. Скоро щяха да завлекат един от двамата за разпит.
          И разбира се, по коридорът се чуха стъпки. Младежът изхлипа. Чу се изстрел.
          Двамата едновременно обърнаха глави към вратата. При това движение тялото на Павел му напомни за себе си и многобройните рани. Вратата се отвори.
          Две облечени в камуфлаж маскирани фигури се появиха на прага. Единият от мъжете свали бонето си.
          Юсуф Цигуларя се ухили широко, което бе последвано от гримаса на болка, след което каза:
          - Започвах да си мисля, че никога няма да се появите!
          Павел усети сълзите да текат от очите му, макар устните му да се бяха разтеглили в немощна усмивка.
          Непознатият мъж отвори уста да отвърне на Цигуларя, но погледът му се спря на младежа. Изпсува.
          - Кракът? - попита той с тежък френски акцент.
          - Счупени кости и пръсната капачка.- отвърна Юсуф.
          Французинът се приближи. Огледа крака и възкликна изненадано, след което се обърна към Цигуларя.
          - Ти ли намести костта?
          Ниският мъж отвърна с объркана гримаса.
          - Нямам анатомичните познания. Не съм пипал крака. Ако бях, сигурно щях да го осакатя напълно.
          Павел не разбираше. Нещо не се връзваше. Кой беше наместил костите на крака му? В главата му изникна тъжният поглед на Адам.
          "Съжалявам, че се стигна дотук".