За четките и хората

Четвърта глава

          Дъждът продължаваше да се лее. Групичката говореше, смееше се, но Павел едва можеше да им обърне внимание. В главата му имаше място само за един кораб, вдигнал нос към небето, разцепен на две, потъващ. Мислите му го отнесоха към онзи ден преди година и половина, когато беше пристигнал в Пловдив. Когато беше избягал от Варна.

                                                                                           ***

          Онзи ден не беше чак толкова по-различен от днешния. Дъжд, дъжд и още дъжд. Джангъров усещаше вибрациите на вагона в костите си. Целият свят бе събран между тези тресящи се стени. Щеше му се да беше проспал пътуването. Не можеше да заспи, колкото и да му се искаше. Твърде много мисли, твърде много проблеми.
          Павел извади скицник и моливи от сака си и започна да драска. Да, да драска. Не можеше да се съсредоточи достатъчно да скицира, затова просто остави ръцете си да се движат механично.
          Едно лице с леко гърбав нос, широко отворени морско зелени очи. Тънки устни, почти липсващи, разтеглени в лека усмивка. Коса в небесно синьо. Все пак беше началото на лятото. Дойдеше ли есента, цветът щеше да бъде заменен от ярките багри на кърваво червено.
          Това беше лицето на страхливец и лъжец. Лицето на престъпник. Неговото собствено лице.
          Павел отгърна следващата страница на скицника и започна да рисува нещо друго.
          Сграда. Това беше университета, който бе посещавал допреди няколко седмици. Университета, в който сигурно никога нямаше да се върне. Беше успял да влезе сравнително лесно във факултета по изкуства. И беше изхвърчал оттам като хвърлена тухла.
          Нова страница. Ново, леко закръглено лице. Дълга, къдрава, черна коса. Павел се спря преди да е започнал да рисува очите. Това лице нямаше място тук.
Това лице беше собственост на една Мина Василева. Последният му спомен за нея беше от едно студентско парти. Павел мислеше Мина за свой приятел, за човек, на когото можеше да има доверие.
          Тази илюзия свърши в деня след партито, когато Джангъров се събуди в една уличка, гол и бос, с адско главоболие. Дясната ръка го болеше и не можеше да движи пръстите. Не можеше да усети лицето си. Всичко беше болка, а светлината на деня изгаряше очите му.
Джангъров не помнеше как се е замъкнал обратно до общежитието си. Следващите няколко дни бяха мъгла. Хора влизаха и излизаха от стаята му. В някакъв момент той се събуди в стая, която не познаваше. Болница. По-късно му казаха, че са получили анонимно обаждане за предозирал студент.
          Историята бавно и полека бе започнала да изплува. Мина беше изчезнала, портфейла и документите на Павел също. Цялото нещо звучеше изключително глупаво. Полицията създаде хипотеза, че Мина го е дрогирала и ограбила, след което беше избягала. По-късно намерили тялото й под мост. Полицията открила в кръвта й смъртоносна доза синтетична дрога. Празният портфейл на Павел лежал захвърлен до тялото.
          Седмица след като беше изписан от болницата, Джангъров подаде документи за напускане на университета и отиде да живее при брат си в Пловдив.

                                                                                             ***

 -Пав, всичко наред?
          Павел едвам не изскочи от кожата си. Яо беше спрял срещу него и го гледаше въпросително с електриково сините си очи, оцветени от лещите, които толкова обичаше да носи. На десетина метра пред тях се виждаше светещия знак на Кафеварката, а отвъд него - Покрития мост и мътните води на Марица.
 - Просто спомени.
          Джангъров подмина младия кореец. В някакъв момент дъжда беше обърнал на сняг. Павел изтръска набързо снежинките от якето си и влезе в Кафеварката. Топлият въздух се блъсна в него като стена. Миризмата на кафе се носеше из помещението, осветявано от меката светлина на фалшиво огнище. Зад барплота беше застанал един толкова познат и широко усмихнат човек.
 - Пав! - Човекът заобиколи барплота и се заби в Павел, като едвам не събори и двамата върху влизащата група от ученици на Четката. - Къде се губиш?! Не съм те виждал от миналата седмица. Поне наминавай да кажеш едно "здрасти" на брат си.
 - Честит рожден ден, Марине. Пак ли забрави?
          Марин Джангъров беше много неща. Добър готвач, изключително отговорен, страхотен по-голям брат. Но не беше от хората, които помнят рождени дни, най-малко пък своя собствен.
 - Ух, мамка му, верно!
          Павел бръкна в чантата си и извади от там една опакована кутия. Марин я пое, махна опаковъчната хартия и тържествено отвори кутията. Отвътре извади една черна кафеварка, обрисувана ръчно с бели кафеени дървета.
 - Честити пет години в бизнеса. - каза Павел и се усмихна широко.
          Понякога на човек му е трудно да си спомни, че животът е сега, а не в миналото.