За четките и хората

Двадесет и трета глава

          Едно и също, всеки ден в продължение на седмици. Павел ставаше преди изгрев, правеше бърза тренировка и се обличаше. Отваряше "Черната кафеварка" всеки ден в седем и половина и я затваряше в осем вечерта. Прибираше се в девет и половина, изкъпваше се набързо и се сриваше в леглото.
          Монотонно и мъчително. Чувстваше се все едно отново беше във Варна. Университетския живот се бе върнал за него.
          Отдавна не следеше дните от месеца. Знаеше единствено, че беше началото на май. Погледна телефона си. Осми май, събота. Струваше му се, че забравя нещо.
          Срещата с Мария!
          Пав изскочи от леглото и започна да рови из гардероба. Когато най-сетне намери дрехите, които търсеше и ги метна на леглото, се изстреля към банята. Изкъпа се набързо, облече се и погледна колко е часа.
          Пет и половина сутринта. Уговорката им беше за десет. Павел се разсмя и се сгромоляса на леглото. Гимли, от своя страна, се дотътри откъм коридора и легна върху гърдите на младежа. Пав беше почти сигурен, че съседите можеха да чуят мъркането на малкия звяр.
          Той започна да гали оранжевата топка. Щеше да му се наложи да махне космите от ризата си преди да излезе.

                                                                                              ***

          Излезе към девет. В небето нямаше нито облаче. Майското слънце огря лицето му. Щеше да е хубав ден.
          Улиците бяха пълни с хора. Туристи, разглеждащи забележителностите на Пловдив. Влюбени двойки, държащи се за ръце. Семейства с малки деца в колички.
          Пав се запъти към Цар-Симеоновата градина. Чувстваше се леко нервен. Полута се из павираните улички на Стария град, след което слезе на центъра. Подмина Пощата и скоро пред очите му изникнаха Пеещите фонтани.
          Мария Кресченко беше седнала с лице към водата с молив в едната ръка и скицник в другата. Беше облечена в туника на цветя и прокъсани черни дънки. Сивата коса на момичето скриваше лицето ѝ като мъгла. Пав се доближи бавничко до нея.
          - Хей, Мари! Какво рисуваш?
          Момичето се сепна и бързо обърна глава към него, след което се усмихна.
          - Реших да направя няколко скици на фонтаните.
          - Нещо против да заема мястото до теб? - попита я Павел.
          Мария кимна, след което набързо прибра пособията си в чантата, която бе опряна в краката ѝ. Пав седна до нея. Двамата прекараха следващите няколко минути в мълчание, гледайки стрелкащите се струи вода.
          - Благодаря, че ме покани да излезем. - най-накрая каза девойката. - Последните дни съм постоянно пред статива. Става малко... монотонно.
           Пав се усмихна.
          - Говори ми! От седмици ставам, отивам на работа, прибирам се и лягам да спя.
           Мари се разсмя.
          - Явно и на двамата ни е трябвало малко разнообразие. Какви са плановете за днес?
          - Предлагам да се разходим по центъра. Може да седнем някъде за по парче торта?
          - Звучи супер!
          Двамата тръгнаха по сенките на дърветата. Разговаряха за простички неща. Как е минала седмицата им, интересни филми, които са гледали напоследък, как е Грета и дали има нещо ново в ателието.
          Скоро излязоха на центъра. Мари се опита да насочи темата на разговора към плановете за деня, а Пав повтаряше, че е изненада. Момичето накрая се отказа и разговорът се насочи към Гимли и пакостите му.
          Най-сетне стигнаха до сладкарницата. Павел си поръча френска селска торта и чаша зелен чай, а Мария - шоколадова торта и кафе.
          Последва разходка из Стария град. Двамата го бяха виждали стотици пъти, но този път бе някак специален. Амфитеатърът изглеждаше по-красив, слънцето по-ярко, а небето по-синьо. Говориха си за музика и изкуство. Разговорът се насочи към предстоящата изложба.
          - Та, колко картини ти остават да направиш? - попита я Пав.
          Момичето се замисли за момент, след което отговори:
          - Може би две или три. Изложбата ще бъде от петнадесет картини. Искам да нарисувам поне двойно повече, за да мога да избера най-хубавите. Ще изберем кои ще са картините три дни преди самата изложба, за да могат да ги подредят.
          Павел я изгледа с изненада.
          - Тридесет?! От колко време се готвиш за изложбата?
          - Малко по-малко от месец, но голяма част от картините са отпреди това. Просто ми харесва как са се получили.
          Разговорът рязко секна. Бяха изкачили Небет тепе. Слънцето тъкмо залязваше, а небето бе оцветено в десетки нюанси на червеното. Градът под тях жужеше тихо, но горе всичко беше спокойно. Чак сега осъзнаха, че наоколо нямаше други хора.
          Пав погледна към момичето. Залезът озаряваше бледото ѝ лице в червено, лекият ветрец развяваше косата ѝ.
          - Харесвам те... - усети се, че казва младежа.
          Мария го погледна и се усмихна.
          - И аз теб.
          Павел се повдигна на пръсти и я целуна.

                                                                                             ***

          Изненадата беше джаз концерт. Двамата слязоха от тепето и се отправиха към малък джаз клуб, намиращ се в странична уличка, свършваща на центъра.
          - Идвам тук, когато имам малко свободно време. Почти винаги има жива музика, а музикантите винаги са страхотни! - каза Павел.
          И наистина бяха страхотни. Мария се изненада колко ѝ хареса стилът им, при условие, че досега почти не бе слушала джаз. Мелодията беше приятна, а музикантите се шегуваха с публиката между песните.
          Няколко часа по-късно двамата, леко пияни, отново се разхождаха из Стария град. Вратата на ателието изникна пред тях. Колкото и да не им се искаше, беше време да си кажат довиждане.
          - Благодаря за прекараното време. - каза девойката.
          Павел се усмихна и отговори:
          - Удоволствието е изцяло мое!
          Мария го прегърна, целуна го и изчезна зад вратата. Усмивката, която се появи на лицето на младежа можеше да разтопи и глетчер.
          Пав се отправи към квартирата си. Алкохола леко го дизориентираше и на няколко пъти младежът усети, че е тръгнал в погрешна посока.
          И тогава видя позната фигура.
          Адам - високият, широкоплещест мъж, когото Павел бе срещнал преди няколко седмици - се шмугна в тясна, зле осветена уличка. Пав реши да му каже здрасти.
          И тогава чу писъка.
          Младежът се промъкна колкото можеше по-тихо до ъгъла и надникна. Двама мъже ритаха паднала на земята фигура. Адам се бе опрял в отсрещната стена и гледаше сцената безпристрастно. Изведнъж вдигна ръка и побоят спря.
          - Готов ли си да говориш? - тонът на гласа му бе приятелски, сякаш говореше с някой познат в бар, а не с жертва на побой.
          Фигурата само изскимтя. Един от мъжете пак започна да рита тялото, но преди да успее да нанесе големи поражения, Адам отново го спря.
          - Иване, няма нужда от толкова грубости, все пак тук всички сме приятели. - мъжът погледна към падналата фигура. - Нали?
          Пав не успя да чуе отговора, но по изражението на лицето на Адам, изглежда беше задоволителен. Едва няколко секунди по-късно лицето му се промени. Веждите му се събраха, а устата му се изкриви в грозна гримаса.
          - Припадна... - Да го събудим ли? - попита единия от биячите.
          Адам се замисли за секунда, след което отговори:
          - Non, вземете го с нас. Ще имаме предостатъчно време за разговори, след като си навакса съня.
          Двамата мъже кимнаха в синхрон, вдигнаха тялото и тръгнаха надолу по уличката. Павел се прибра обратно зад ъгъла и чак сега осъзна, че през цялото време бе сдържал дъха си. Започна бавно да се промъква обратно по пътя, от който беше дошъл. Трябваше да се обади в полицията! Трябваше да...
          Една силна ръка го хвана през гърдите и нещо влажно се опря в лицето му. Павел се опита да се съпротивлява, но крайниците не го слушаха.
          Светът притъмня пред очите му.