Malignant [h.s] (Bulgarian Translation)

Двадесет и Пет

За първи път в живота си изпитвах истински пълен ужас. Била съм уплашена, била съм вцепенена, но никога досега не бях била в такъв пълен ужас.

Хари стоеше високо с огромните си черни ботуши и изработена фигура. Как, по дяволите, ме намери? Бях толкова близо до щастието.

Как можах да премина от минути до свободата си до секунди до смъртта си?

Преди да се осъзная, всички мъже, освен Хари, се качиха в асансьора и грубо хванаха Зейн, издърпвайки го навън.

"Не, моля ви!" Виках, докато всички ядосано го изтегляха от асансьора. Опитах се да хвана ръката на Зейн, но те го отдалечиха твърде бързо.

Хари се приближи със стиснат юмрук и кървясали очи, наведе се и ме издърпа агресивно от асансьора за ръката. Изкрещях от дъното на сърцето си, опитвайки се да се изправя, докато ме влачеше, но той ме дърпаше твърде бързо.

Коридорът беше изцяло направен от калдъръм, приличаше повече на тъмница. Захванах се с нокти за хватката на Хари на ръката ми, но нямаше смисъл, дългите му пръсти не помръдваха нито сантиметър, докато гърбът ми се влачеше по циментовия коридор.

"Ти си шибана малка лъжкиня!" Извика ми, докато ме влачеше по коридора.

"Съжалявам!" Усещах как сълзите се стичаха от очите ми.

Завъртях тялото си и се опитах да използвам краката си, за да се отскубна от ръката му, карайки го да спре да ме влачи.

"Амелиа!" Изкрещя той с дълбокия си ядосан глас.

"Пусни ме!" Извиках му в отговор.

С едно движение той се наведе и грубо ме хвърли през рамо, за да ме носи.

Удрях с юмруци по гърба му, опитвайки се да ритам с краката си, но дясната му ръка си стоеше увита около бедрата ми, докато му крещях объркани гневни изречения.

Върнахме се в онази стая, която беше изцяло от бетон и калдъръм. Аз продължавах да крещя, сякаш някой щеше ме чуе, но дълбоко в себе си знаех, че нямаше полза от това.

Хари ме хвърли обратно през рамо и на земята до стената. Сълзите опетняваха бузите ми и точно в средата на стаята беше Зейн на земята.

Изведнъж другите мъже започнаха да го удрят и ритат, което ме накара да въздъхна от ужас.

"Спрете!" Извиках, докато го биеха точно пред мен. Зейн охкаше многократно с всеки удар, който получаваше