21 Глава: Извинявай

1.1K 73 0
                                    

Вратата се отвори.

"Кой е тоя Маркъс?" Лоръл влезе в стаята. Засмях се.

"Стар приятел." казах и кимнах на себе си. Тя поклати глава.

"Трябва да е доста стар." изпъшка. Засмях се.

"Нали няма проблем Маркъс да е тук с нас?" погледнах към нея.

"Не, няма проблем." тя кимна.

"Ако има нещо мога да го отпратя, но Бил го "нае" да ни защитава." казах и глупава усмивка се появи на лицето ми. Тя се засмя.

"Мислех, че можеш сам да се защитаваш." аз махнах с ръка.

"Естествено, маце." направих физиономия. Тя се засмя, след което приближи устните си до моите.

"Това място ми харесва." прошепна и ме целуна. Задълбочих целувката.

"Не мисля, че някога ще излезе. Имам предвид, че той е там от 10 години, а по принцип е цял живот. Ако се държи добре може да го пуснат, но не ми се вярва." казах. Тя кимна. Разказвах й за моя живот, което беше доста скучна тема. На нея изглежда й беше интересно.

"Добре, баща ти е в затвора. А майка ти?" тя повдигна вежди.

"Майка ми е в другия край на планетата. Беше болна от рак преди 1 година и отиде да се лекува далеч. Не знам какво й се е случило." свих рамене. Отпих от чашата с бърбън. Беше отлежал 10 години, което го правеше уникален.

"Съжалявам. Защо не отиде с нея?"

"Не бяхме в добри отношения." казах. Тя кимна, след което отпусна тялото си на шезлонга. Беше вечер, но все пак ние се бяхме излегнали на шезлонгите пред басейна.

"Разкажи ми за своя живот." погледнах я. Тя кимна.

"Преди...да ме отвлечете бях добра в училище, бях 'популярна'. Имах си приятел, но предполагам, че той вече е с някоя друга." замълча за секунда "Както и да е. Майка ми и баща ми имат доста издържлив брак и аз много харесвам отношенията им. Обичаха ме."

"Все още те обичат." кимнах към нея. Тя се усмихна тъжно. Почувствах се като боклук.

"Знаеш ли преди пишех разни неща." каза, за да не мисли за тези неща. Засмях се.

"Ти. Си писала неща?"

"Да." каза като се направи на обидена.

"Искам да ми прочетеш нещо." прехапах устната си. Тя въздъхна. Стана от шезлонга. Върна се след няколко минути.

"Избери си. За любов, любов или любов?" попита. Засмях се.

"Любов." казах.

"Има едно, което написах вчера." прехапа устни.

"Прочети ми го." казах. Тя кимна. Взе един от листите и остави другите на своя шезлонг.

"Защо си толкова суров? Защо не ме обичаш? Защо си такъв? Искам те. Само за мен. Ти не чуваш виковете ми, но те са там. Чакат да ги чуеш. Чакат да ги откриеш. Чакат да намериш правилния път към мен. Защо това не се случва? Дали е защото си такъв или прикриваш чувствата си толкова добре? Не издържам да гледам как целуваш други пред мен, а след това целуваш и мен със същите устни. Не искам този начин на живот. Но ако това значи че ще те виждам, то тогава моля те Господи остави ме в този живот завинаги." прочете като спираше на някои части и ме поглеждаше. Следеше дали слушам. Имах чувството, че е за мен. А може би беше. Започнах да ръкопляскам.

"Страхотна си." засмях се. Тя се поклони.

"Хареса ли ти?" попита и седна отново на своя шезлонг.

"Разбира се." казах. Тя се усмихна.

"За кого е?" попитах, след кратко мълчание. Тя се засмя нервно, но не каза нищо. Погледнах я. Очите й светеха на светлината на луната.

"Не разбра ли?" попита като гласа й се пречупи. Затворих очи. Толкова ли бях глупав.

"Извинявай." казах и станах от шезлонга. Качих се в стаята си. Знаех, че по този начин я наранявам, но не искам да изпитва никакви чувства към мен. Това щеше да я убие. Може би правилното решение беше да я пусна да си отиде. Така или иначе нямаше какво да правим с нея.

Our Epic LoveWhere stories live. Discover now