11 Глава: Трябва да се чувствам специална

1.5K 100 2
                                    

"Има много хора с Range Rover." извиках срещу Бил. Той се намръщи.

"Да, но колко човека са вносители на дрога?" извика в моето лице. Завъртях очи.

"Виж, ако продължаваш така няма да направим нищо." подметнах. Той скръсти ръце. Обърнах се към компютъра.

"Тук пише, че само 4 човека имат такава марка кола в нашия град." казах и прокарах пръст по печатно написаните имена. Бил се приближи и се втренчи в екрана.

"Значи само Хенри Донован, Тобиас Итън, Кира Ланкастър и Ерик Ланс имат Range Rover в този град?" Бил ме погледна.

"Да." казах. За мен виновника беше Тобиас.

"А кой е Кларънс Флетчър?" попита Боб.

"Това момчета е мой враг." Бил плесна с ръце. Защо го правеше изобщо?

"Имаш ли намерение да ни разкажеш защо му е да убива Фин?" попитах.

"Виж, Бийбър искам да изведеш онази кучка от тук. Трябва да проведа една среща." каза той и се засмя. Излезе от стаята. Бил и неговите 'срещи'.

"Трябва да тръгваме." казах и взех ключовете от нощтното шкафче.

"Какво? Къде?" тя ме погледна.

"Не е време да задаваш въпроси. Тръгвай." Настаних се на седалката си. Изчаках и тя да влезе. Седна до мен и скръсти ръце.

"Къде отиваме?" попита докато запалвах.

"Лоръл, сега не е момента за въпроси. Трябва да се махнем от тук." казах и в този момент колата потегли. Тя ме погледна.

"Ще ми кажеш ли поне къде отиваме?"

"Не." отсякох. Извадих кутията от джоба си и отворих леко прозореца. На Лоръл не й харесваше, че пуша в колата, но на кого му пука! Запалих, след което прибрах кутията обратно в джоба. Направих перфектен пръстен от дима.

"Харесвам кръгчетата." каза тихо. Засмях се. Тя сви рамене.

"Наричат се пръстени." поправих я.

"Не ми пука как се наричат. Знам единствено, че ги харесвам." каза тя и се задави от дима, въпреки че излизаше от прозореца. Въздъхнах и изхвърлих все още неизпушената цигарата.

"Няма отново да ходим в онзи ресторант, нали?" попита като прехапа устната си. Това ме разсея.

"Спри." казах. Тя ме погледна въпросително.

"Спри да си хапеш устната." прошепнах. Тя се засмя. Завъртях очи.
Паркирах колата. Тя огледа мястото.

"Какво е това място?" попита.

"Тук се вижда най-красивата гледка, момиче не смей да го съдиш!" направих гласа си по дебел, което я накара да се разсмее. Излязохме от колата. Хванах ръката й и я поведох към 'райското място' както го наричахме. Всъщност беше някакъв хълм, от който можеш да видиш целия град. Отворих вратата на склада. Зеленият диван, на който преди бяхме сядали сега беше избелял и изпокъсан навсякъде. Бях сигурен, че скърца. От лампата падна парче стъкло, ако можем да го наречем лампа. Отворих задната врата и се озовахме там.

"Какво е това място?" тя повтори въпроса си. Аз седнах на зелената трева и я изчаках да направи същото.

"Това, миличка е 'райското място'" казах. Тя се засмя.

"Райско?" попита.

"Беше по-хубаво преди да го разрушат напълно." оправдах се. Тя се усмихна. Загледа се в залязващото слънце, което образуваше ореол от бледорозви облаци. Обожавах да идвам тук.

"Всичките ли ги водиш тук?" попита.

"Какво?" засмях се.

"Всичките си приятелки ли водиш тук?" попита. Не й беше забавно.

"Не. Не съм водил никоя тук." признах.

"Трябва да се чувствам специална." засмя се. Погледнах я.

"А може би си." казах. Тя отвърна на погледа ми.

Our Epic LoveWhere stories live. Discover now