Our Epic Love

Глава 6: Не ми викай

Последните 2 дни изминаха в подготовка на 'големия ход' както го наричаше Бил. Моя план беше приет, което ме изненада. Сега трябваше само да го осъществим.
Нашата 'група' има доста врагове. Някои са доста заможни бизнесмени, но това не ни пречи да извършваме престъпленията - според полицията. Такъв беше и този случай. Бил мислеше, че Адам О'Конъл е заплаха за нас. Аз не мислех така, но след това, което разбрах промених мнението си. Той получаваше пари, които не би трябвало да получава. А и можеше да ни съсипе. Не отдавна беше започнал да се занимава с нас, което ни обеспокояваше. Затова решихме да действаме. Ако копелето е мъртво няма да представлява заплаха за никого. Планът беше прост - влизаш-намираш го- убиваш го. Аз влязох първи. Направих знак на Трой да ме последва. Той тръгна безшумно зад мен. Качихме се на втория етаж. Отворих едната стая, която се предполагаше да е спалня. Бавно влязох вътре, оглеждайки внимателно всеки детайл. Стаята беше на О'Конъл и жена му. На лицето ми се изписа усмивка. Как се падна точно на нас?

"Трябва ли да убиваме и жената?" прошпна Трой.

"Ще я упоим и ще я изкараме отвън." прошепнах обратно. Трой леко кимна и се захвана да упоява жената. На мен се падна честта да го убия. Извадих леко възглавницата изпод главата му и поставих нещо друго, за да не го събудя. Притиснах я до устата му, което не позволяваше на тялото му да приеме въздух от никъде. Той започна да вика, но възглавницата приглушаваше виковете му. Мяташе ръцете и краката си. След дългата борба, която водеше най-накрая отпусна тялото си. Върнах възглавницата на мястото, където беше. Усмихнах се на Трой. Той отвърна на усмивката ми. Пренесохме жената до първия етаж, а след това и на двора.

"Защо не я убихте?" попита Полковника.

"Тя е жена и не е забъркана в делата на мъжа си, предполагам." казах.

"Намерих някакво момиче на първия етаж." каза Зед.

"Това е дъщеря му. Изведи я." казах.

"Чакай!" чух гласа на Бил зад гърба си.

"Не я изкарвай." каза.

"Планът не беше ли да запалим къщата?" попитах. Той поклати отрицателно глава.

"Няма да я запалваме." каза той и направи знак, че се оттегляме. Задник!

"Какво ще правите с мен?" Лоръл отново ме питаше.

"Не знам, Лоръл. Все още не знаем. Имаме по-важна работа от това." казах раздразнено. Тя скръсти ръце пред гърдите си.

"Няма смисъл да ме държите тук, ако няма да правите нищо с мен. Следователно аз мога да си тръгна." тя се усмихна фалшиво.

"Няма да си тръгваш!" извиках и удариха с юмрук по масата. Нервите ми бяха дошли в повече.

"Не ми викай!" каза тя като уви ръцете около коленете си. Помислих си, че това момиче е имало лошо детство.

"Няма нужда от това. Тук никой няма да те нарани." казах, очаквайки тя да ме погледне. Направи го. В очите й имаше сълзи.

"Не, Джъстин точно тук се чувствам най-наранена, защото вие не ме зачитате като човек. А аз просто исках да се прибера вкъщи. Родителите ми ме търсят. Искам да ги видя." каза тя, опитвайки се да спре сълзите. Прегърнах я.

"Спокойно." прошепнах. "Ще направя нещо по този въпрос."