Our Epic Love

20 Глава: Не те разбирам

Отворих бавно очите си. Бялата светлина беше осветила всяко кътче в стаята. Станах. Взех бърз душ и слязох долу. Всички изглеждаха разтревожени.

"Какво става?" попитах. Джей вдигна очи към мен.

"Боб." той сведе глава. Изпаднах в шок. Кой и защо искаше да ни убие?

"Но...ние убихме Кларънс."

"Мислим, че са му платили. Може би е някой друг." Бил ме погледна. Бях съвсем объркан. Някой ни беше хванал на прицел и беше започнал да ни избива. Прокарах пръсти през косата си. Трябваше да измислим изход.

"Следващия може да е всеки от нас." прошепнах.

"Точно така. И аз мисля да направя нещо по въпроса, защото ми писна моите хора да бъдат избивани така безцелно." той излезе и тръшна вратата след себе си.

"Пич, к'во ще правим?" обърнах се към Джей.

"Нямам представа." той сви рамене.

"Тръгваме!" казах. Тя ме погледна с ококорени очи.

"Къде?" скочи от леглото.

"Нямам време за разпити. Взимай си нещата и да тръгваме!" извиках. Тя кимна и започна да обикаля из стаята, събирайки необходимите й неща.

"Вземи много дрехи. Ще ти бъдат нужни." казах. Тя се спря, втренчи се в мен, след което продължи с опаковането на 'багажа' си. Излязох и сложих нещата си в багажника на сивото Бентли. След малко Лоръл слезе по стълбите. Беше облечена в черни, тесни дънки, бял потник, със сако отгоре и черни обувки на токчета. Изглеждаше удивително. Преди да се осъзная тя влезе в колата.

"Какво?" показа чисто белите си зъби.

"Нищо." погледнах към пътя. Погледнах към къщата, където се бяха наредили Бил, Джей, Зед и още няколко човека, които бяха влезли в къщата и не се виждаха добре. Кимнах им. Бил кимна обратно. Тръгнах.

"Защо не говориш?" попита по едно време.

"Какво трябва да ти кажа?" попитах. Тя се изчерви.

"Не знам. Нещо, което не знам." усмихна се. Не казах нищо.

"Защо си толкова студен към мен след това, което се случи?" попита с изтерясал глас. Поклатих глава.

"Не съм студен." казах. В този момент осъзнах колко отдалечено звучах. Тя се изсмя нервно.

"Добре, виж, не мисля, че би трябвало да сме нещо повече от приятели, ясно?" отделих поглед от пътя, за да я погледна, след което отново се съсредоточих на пътя. Тя скръсти ръце пред гърдите си.

"Не те рабирам." промълви.

"Не ти и трябва." отвърнах. Тя завъртя очи.

"Ако не искаш да говориш поне да пуснем радиото." измънка. Беше мой ред да завъртя очи.

"Добре." казах. Тя се зарадва. Момента, в който натисна копчето започна някаква тъжна песен. Завъртях очи. Погледнах в огледалото за обратно виждане. И изведнъж музиката се изпари и цялото ми внимание се залови за тази кола. Сърцето ми ускори ритъма си. Успокоих се, след като колата не продължи по нашия път.

Отворих леко вратата. Тя влезе преди мен.

"Уау!" тя огледа помещнието.

"От къде имате това място?" попита като все още наблюдаваше извивките на стълбите и горния етаж.

"Просто го имаме." свих рамене.

"Може ли да разгледам?" попита. Кимнах. Тя подскочи от щастие и се втурна да разглежда. Искаше ми се да видя лицето й когато види Маркъс. Засмях се на гледката. Отправих се към кухнята и си взех една бира. Подпрях се на бара.

"Пристигнахме." казах на Бил.

"Ще пратя хората си." каза, след което затвори. Качих се в стаята, която се предполагаше, че е моя.