Feel. (BG Fanfiction) Book 3

16.

*Чарлз*

-Сигурно си много горд от себе си. - изказа се Джеръми след като Джизел напусна стаята, разплакана заради мен.
Не ми харесваше да я виждам да плаче, не исках и да я карам да го прави. Но разговорът с баща ми ми подейства зле. Той беше прав. Не знам как, но винаги усещаше какво се случва, както и брат ми. Те двамата твърдяха, че Джия ме прави слаб, след като съм успял да се поддам на чара й и да я доведа в дома си. По план трябваше да я закарам в една от бърлогите ни, но не можех да си представя да я оставя да тъне в мизерия и да е заобиколена от някакви мъже, които биха направили с нея Бог знае какво. Щеше да е уплашена, беззащитна и щеше да се побърка. Знам го. Тя ме смяташе за безчувствен глупак, но очевидно не бях такъв щом се отнасяше до нея. Направих всичко по силите си, за да направя престоя й в Америка максимално нормален. Разбира се, до колкото е възможно.  На другите не им пукаше за нея, а за съжаление на мен започваше да ми пука. Бях изнервен, дори вбесен от разговора с баща си, а за капак на всичко  брат ми се появи неканен в дома ми. Изкарах си всичко на Джизел, наговорих й пълни глупости, стараейки се да втълпя по-скоро на себе си, че не бива да се интересувам от нея и че тя е нищо. Единственото, което постигнах беше да я уплаша дори повече и вероятно вече ме мразеше истински.
-Млъкни, Джер. - измърморих отчаяно и подминах брат си.
Налях от любимото си уиски и го изпих на екс. Имах нужда от разсейване, не желаех повече да мисля за проблемите в работата или за Джизел, която ми лазеше по нервите със своите въпроси. За съжаление не можех просто да я игнорирам и отстраня от мислите си. Много добре осъзнавах, че тя е различна от другите момичета. Започваше да става специална за мен, а това нямаше да се отрази добре на работата ми по никакъв начин. Аз не съм Джеръми. Не се влюбвам. Аз съм винаги съсредоточен и сериозен в нещата, които върша. Не допусках нищо да ме разсейва. А сега, според думите на баща ми, се беше появила някаква кучка и ме беше извадила от кожата ми. Прав беше. Заради нея плана ми се провали. Позволих й да се намърда в леглото ми, да открие шибаната папка и да разкрие кой съм. В онзи  момент плана ми отиде по дяволите. За пръв път се провалих. Мразех се за това. Не биваше да спа с нея, не биваше да я допускам до себе си изобщо. Ранното ни пристигане тук не беше очаквано от никого. Баща ми все още се занимаваше с проблеми, много по-големи от Джизел Перес. Не можех да го виня. Все пак аз я доведох тук толкова рано. Не исках да преча по никакъв начин на работата му и щях да се погрижа за нея. Колкото и време да е нужно.
-Красива е. - отбеляза брат ми, наблюдавайки ме внимателно. - Руса и с хубави форми. Точно по вкуса ти.
-Казах ти да млъкнеш, по дяволите! - извиках, изпускайки нервите си. Джеръми се подсмихна. Нямаше как да уплаша собственият си брат, но пък и това никога не е била целта ми. Той просто ме познаваше. - Тя не означава нищо.
-Колко пъти ще го повториш, за да разбереш колко малоумно звучиш? - попита Джеръми и въздъхна отегчено. Насочих яростния си поглед към него. - Какво? Ще ме убиеш ли? Погледни се! Полудял си. Не тя те прави слаб, а мисълта за това, че съществува човек, който да те кара да се чувстваш по този непознат за теб начин. 
-Поздравления! - казах със сарказъм. - Можеш да станеш любовен терапевт, ако искаш. Но на мен съветите ти не са ми нужни, защото не ми пука за нея. 
-Не ти пука? Тогава сигурно случайно лекарят, с който имаме връзки в Лондон се е озовал в хотелската стая, където сте били с Джизел преди идването ви в Ню Йорк? Може би също толкова случайно един от хората ни е пазарил дрехи за момиче високо около метър и шейсет, няколко часа преди полета ви насам? И може би по същата тази случайност в момента Блейк е на път да купи нов телефон и лаптоп в розов цвят? - говореше брат ми, а на мен ми се зави свят.
-От къде знаеш всяко мое действие, по дяволите?! - извиках срещу него. 
 -Не забравяй, че и аз съм Бийбър. - повдигна рамене спокойно брат ми. Не бях предвидил, че малкият ми брат е достатъчно умен, за да се добере до каквато и да било  информация. - Отпратил си Клоуи в момента, в който с Джизел сте пристигнали тук. Всички знаем, че рядко отказваш секс с Клоуи. 
-Никога не съм имал интерес към нея. - отвърнах пренебрежително, а Джеръми кимна.
-Така е. - каза брат ми. - Признай си, Чък. Изпаднал си в паника, когато Джизел е намерила папката за себе си като сте били заедно. Това е неприсъщо за теб. Не си успял дори да я излъжеш, не си знаел как да действаш с нея. Ти просто не я приемаш като обикновена курва.
-Мамка му! - изкрещях и запратих празната чаша в стената. - Да ти го начукам, Джеръми! Това няма нищо общо. Тя не ме засяга. - продължих да го лъжа, а той се отправи към вратата.
-Е, добре. Аз отивам да видя как е това Барби и ако нямаш нищо против, бих я отвел там, където й е мястото. - след тези думи тръгнах да го спирам, но той заговори преди мен. - Какво? Да не би да промени мнението си и да осъзна, че всъщност ти пука за нея? 
-Прави каквото искаш. - казах през стиснати зъби и седнах обратно на стола зад бюрото си. 
Не можех да си призная подобно нещо. Просто нямаше начин. Имах си гордост и достойнство. Едва признавах пред себе си, че Джия ми действа по по-различен начин от останалите. Просто нямаше как да го призная на глас и то пред брат ми. Колкото и да ми дишаше във врата, знаех, че той само си играе игрички с мен. От двама ни той е по-мекушавият. Смешно е точно сега да ми се прави на по-лош и да се опита да отведе Джия от тук. Нямаше да посмее да го направи. Или поне се надявах. Прокарах ръце през лицето си. Брат ми беше едно на ръка. Не ме плашеше. Джеръми просто искаше да ме пречупи, за да може да се дразни с мен до края на живота ми. Истинският проблем беше баща ми, защото той беше прав. Никога не го разочаровах. Аз бях повече от лявата му ръка. Понякога аз бях дори по-добър от него самия. Недопустимо е да се прецакам. Знаех, че никога няма да загубя доверието му, но лекият ни спор ме накара да се замисля, че може би наистина е по-добре да стоя далеч от Джизел. Може би наистина трябваше да я откарам в бърлогата. Мамка му! При тези мисли ме побиха тръпки. Притеснявах се за нея, страхувах се за нея. Това беше толкова необичайно. Въздъхнах и се изправих от стола си. Отправих се право към стаята на Джия, за да се уверя, че все пак Джеръми наистина блъфираше и няма да я отведе никъде. Когато чух звънлив смях се спрях на място. Това Джия ли беше? Смееше се? Но на кого и защо? Намръщих се. Не я бях чувал да се смее от толкова дълго време. Застанах близо до вратата и вече можех да чуя гласовете от вътре, принадлежащи на Джизел и брат ми. 
-Виждаш ли? Няма смисъл да плачеш заради идиот като брат ми. - чух гласа на Джеръми и стиснах ръцете си в юмруци.
Да, исках да го фрасна, но от друга страна знаех, че не го казва, за да прозвучи гадно спрямо мен, а просто, за да успокои Джия. За това му бях благодарен. Не исках да се стига до там, че да я накарам да плаче. Думите ми бяха ужасни, но не бях готов да призная пред нея какво изпитвам. Не бях готов дори да мисля за това, въпреки, че го правя постоянно.
-Предполагам. - промърмори Джизел с тъжен глас. След това въздъхна. - Той просто е...  толкова избухлив.
-Не мисли нещата, които ти каза. - увери я Джеръми, а аз кимнах, макар и да не можеха да ме видят.
-Не съм сигурна. - отвърна Джия и се намръщих. - Но вече няма значение дали го интересувам или не. Мразя го, че ме доведе тук.
-Отпусни се и престоя ти няма да е толкова зле. - каза спокойно брат ми. - Това е Америка! Тук е постоянен купон. Вместо да мислиш какво ще стане, просто се отпусни и се забавлявай. Освен това имението на брат ми си го бива. Както и кредитната му карта. Само казвам. - добави Джеръми и можех да си представя как намига на Джизел след тези думи.
В следващия момент тя започна отново да се смее звънливо. Приемаше думите му на шега, но аз бях на неговото мнение. В тази  ситуация нямаше какво да се направи. Нямаше как да я пусна, защото това означаваше да коствам  на баща ми много пари, а аз определено не исках това. Колкото и важна да беше за мен Джия, работата си е работа, а чичо й дължи  няколко милиона на семейството ни и това е единствения начин да си ги върнем.
-Ти си като някоя приятелка, с която може да се клюкарства. - отбеляза Джизел, а аз едва не се изсмях, когато сравни брат ми с момиче.
-Поради тази причина жените харесват мен като приятел, а брат ми като нещо, което искат да изчукат поне веднъж. - пошегува се Джер, а аз се намръщих.
Не беше прав. Момичетата му се лепяха точно толкова, колкото и на мен, но той беше избрал да е верен на Малия. Просто е лудо влюбен в нея и не забелязва никоя друга. До скоро не го разбирах, но със съжаление открих, че колкото повече време прекарвам с Джизел, толкова повече разбирам чувствата на брат ми към приятелката му. Естествено, думите му бяха просто шега. Джеръми добре знаеше какво може да постига с външният си вид, но не го използваше. Малия винаги му е била достатъчна. Трябва да призная, че двамата наистина са страхотна двойка на пръв поглед, но и не само. Тайно им се възхищавах  за това, че постигат такова разбиране помежду си.
-Иска ми се да ме беше отвлякал ти. Със сигурност си по-добрият вариант. - въздъхна Джизел отчаяно и ушите ми забучаха в този момент.
Изпитвах гняв, ярост, разочарование и дори тъга. Как е възможно да предпочита брат ми? Защо? По дяволите! Вероятно, защото той не й крещи и се държи с нея като с приятел, а аз  се държа като задник. Но това сме просто ние. Той винаги се е разбирал по-добре с хората. На мен не ми пукаше за тях. И макар, че осъзнавах, че за Джизел ми пука, аз отново се държах ужасно с нея. Със сигурност трябваше да променя отношението си. Или поне да опитам.
Не чух какво повече каза брат ми или Джизел. Не знаех и колко време още стоях в коридора, втренчен във вратата. Когато Джеръми я отвори и се изправи лице в лице с мен се  подсмихна и ми отправи поглед, който казваше "Знаех си". Бях спипан, но не ме интересуваше, нито изпитвах някакво неудобство.
-Тя е готина. Направи нещо умно в живота си и поне веднъж не се дръж като задник. - каза брат ми тихо, когато минаваше покрай мен. Не му отговорих, но знаех какво точно ми намекваше. Той се отправи към стълбите в дома ми, изваждайки телефона си и набирайки нечий номер.
-Чък? - обърнах се и видях обърканото изражение на Джизел.
По лицето й все още имаше засъхнали сълзи, но сега изглеждаше доста по-спокойна. Пристъпих в стаята и я огледах сякаш не беше част от домът ми и сякаш влизам в нея за пръв път. Изглеждах като идиот. За пръв път се държа толкова неадекватно пред момиче. Дори се притеснявах. Не исках отново да я карам да се чувства зле.
-Уредих да ти вземат чисто нови лаптоп и телефон. Ще ги получиш днес. Предполагам ще спазиш уговорката ни и няма да се свързваш, с когото не трябва. - обясих и пъхнах ръце в джобовите на панталоните си. Джизел се подсмихна.
-Да, разбрах вече. Няма нужда да ме заплашваш отново. Ще бъда послушна, ще изпълнявам нарежданията ти и ще чакам всичко това да приключи. - отвърна, а аз прокарах ръце през косата си и я погледнах.
-Опитвам се да направя всичко по-добре за теб. - признах, а тя присви очи срещу мен.
-Като ми крещиш, че не те е грижа и ме караш да се чувствам използвана за това, че спах с теб?!
-Знаеш, че не е така.
-Вече дори не ме и интересува.
-Джия... - тръгнах към нея, но тя отстъпи назад и скръсти ръце.
-Отдръпни се, Чък. Остави ме сама. - каза и си пое дълбоко дъх. - Това, че съм твоя пленница не значи, че на всяка цена трябва да общувам с теб.
-Престани! Не искам да се чувстваш така.
-А как би трябвало да се чувствам, по дяволите? - попита ме и видях сълзи в очите й.
Това ме накара да се приближа до нея без значение дали ме желае или не. Загледах се в очите й. Исках да й се извиня за думите, които наговорих по-рано, но просто не можех. Надявах се да го разчете в погледа ми, защото не бях добър в изразяването на чувствата си. Плахо докоснах бузата й, а тя затвори очите си.
-Няма да ти направя нищо, което не желаеш, Джия. - казах и това я накара да ме погледне. - Искам да разбереш, че с мен не си в опасност. Никой от хората ми или от семейството ми няма да ти направи нещо лошо.
-Просто ще ме оберете. - отбеляза тя хапливо, а аз въздъхнах.
-Бъди готова за вечеря в осем. - казах и въпреки, че бяхме на сантиметри един от друг, се отдръпнах.
Наистина не смятах да я притискам. Напълно осъзнавах, че съм загубил доверието й, но смятах да си го върна. И все пак, ако тя не желаеше да има нищо общо с мен като преди, не можех да направя нищо по въпроса. Не очаквах да се влюби в мен, когато вече знае кой съм всъщност.