3.

391 15 3
                                    

*Чарлз*

Събудих се и огледах малката стая, в която се намирах. Изпъшках недоволно, спомняйки си, че съм в Лондон. Погледнах телефона си и видях, че часът е седем. Трябваше да се размърдам, за да изпълня задачите на госпожица Перес. Изпсувах няколко пъти, когато се сетих за нея. Малката лигла беше толкова секси и беше дори  по-красива, отколкото на онази проклета снимка. Явно беше боядисала косата си, защото не бе кестенява, а руса. Точно по вкуса ми. Спомних си за дребното й, но изваяно тяло и отново усетих възбудата си. Джизел Перес беше ужасно секси. С малкият си, но хубав задник и гърди в нормален размер, ме караше да мисля за неща, които не бяха особено професионални. Държанието й беше по-различно, отколкото си представях. По снимката и описанието, което имах за нея, благодарение на баща ми, тя изглеждаше като скромно, но красиво момиче. След като я срещнах тя далеч не беше само това. Джизел беше разглезена, наперена и още по-красива. Не си говорихме много, защото аз избягвах да бъда в близост до нея. Обикновено с жени с такава външност правя неща, различни от това да ядем пица и да ги возя на задната седалка в някоя лъскава кола. Трябваше да стоя настрана и да имам възможно най-малко контакт с това момиче, защото енергията, която усещах при допир с нея ме побъркваше. Не знам колко време щеше да е нужно на баща ми, но се молех да ми даде знак възможно най-скоро и да приключа работата си с тази кучка. Работата изобщо не ми харесваше. Мразех да ме командват, едвам запазвах самообладание и си мълчах. Не понасях държанието й към мен и това, че се мисли за кой знае какво.  Красива е, секси е и определено имаше право да демонстрира самочувствие, но аз съм Чарлз Бийбър. Мога да я вкарам в леглото си, когато си поискам. Имал съм много като нея. Въпреки държанието си тя изглеждаше много самотна и недоволна, но не исках да я питам нищо. Имах достатъчно много информация за нея и не биваше да се ровя по-надълбоко.
Станах, измих зъбите, тялото и лицето си и отново облякох обичайният костюм. Като малък ненавиждах официалните костюми, но свикнах с мисълта, че ми се налага да ги нося и сега те заемаха голяма част от стила ми. Напуснах малката стая и отидох в кухнята, където се хранеха останалите хора на баща ми. Около нас имаше и други служители, така че не можеше да си говорим свободно. Живеехме в малка къща, в близост до къщата на Перес. Трябваше да сме им на разположение постоянно. Мястото не беше зле, но сравнено с имението ми беше нищо. Опитах се да отпратя мислите за хубавият си дом и прекрасната храна, която прислужниците ми приготвяха и се съсредоточих върху днешният ден. Бях тук с мисия. Взех един сандвич и напуснах малката къща, защото нямах време.
Повървях няколко минути и се озовах в двора на Перес. Влязох в гаража и запалих белият джип, който никак не беше по вкуса ми. Предпочитах по-спортните возила.  Спрях го точно пред вратата на къщата, а там вече ме чакаше Джизел. Блондинката се качи отзад и силно затвори вратата. По принцип бих направил забележка, но колата не беше моя и нямаше смисъл да ме интересува. 
-Закъсня. Осем и една е. Казах осем. - каза тя недоволно, а акцентът й я караше да звучи едновременно злобно и секси.
-На къде да карам? - попитах я директно без да ми пука забележката й, но след това си припомних, че аз работя тук и тя ми е шефка. - Съжалявам. Няма да се повтори. - извиних се с нежелание, а тя едвам кимна.
 След това се наведе напред, въвеждайки адреса в джипиеса на колата. Когато се наведе беше достатъчно близо, за да усетя парфюма й. Беше тежък, но и много женствен и свеж. Това ми хареса. Започнах да шофирам, а тя си тананикаше някаква песен, която звучеше и по радиото. Дори не бях забелязал, че е пуснато до този момент. Когато пристигнахме до голямата сграда тя слезе от колата, слагайки малката си розова чантичка на рамо. Изглеждаше като малко Барби с идеални форми. Точно, каквито харесвах. Джизел насочи острият си поглед към мен. Въпреки, че очите й бяха топли и кафяви, тя притежаваше доста властен поглед. Установих, че изобщо не прилича на баща си. Бяха съвсем различни на външен вид.
-Отиди, разходи се някъде, възползвай се от малко свободно време. Сигурно за пръв път си в Лондон. Ще се забавя около два часа. - заговори тя, а аз й се присмях наум.
За пръв път да съм в Лондон? Скъпа, можех да бъда в Лондон, колкото пъти в седмицата си поискам. Забавляваше ме факта, че тя нямаше представа кой съм и какво е семейството ми.Именно поради това се държеше с мен по този начин, но нямах проблем за сега. Не можех да я виня за това, което мисли за мен. Колкото по-малко знаеше, толкова по-добре.
-Не бива да се отделям от теб. Ще те изчакам вътре. - отвърнах на "ти", както тя желаеше да й говоря и посочих сградата. Джизел сключи вежди, но тръгна напред. Последвах я.
-Не мисля, че ще ти е интересно и шефката ми може да се ядоса. - отвърна, а аз останах учуден, че споменава думата "шефка". От това, което виждах Джизел не бе момиче, което ще се остави да го командват. Но явно имаше много неща, които не знаех за нея. В папката, която баща ми ми даде имаше само основна информация за нея и семейството й. Знаех на колко години е, какъв университет е завършила, знаех името на втората й майка, доведен брат и малка сестра. Но нямах никаква представа с какво се занимава Джизел всъщност. 
-Не съм тук, за да ми е забавно. - отвърнах и й отворих стъклената врата. Тя мина покрай мен и аз я последвах.
След кратко лутане из коридорите на сградата се озовахме в модно ателие. Имаше много момичета, които работеха по дадени скици, платове и модели. Всичко наоколо беше розово и момичешко и аз никак не се вписвах в картинката с черният си костюм и мрачно изражение. Джизел отиде до едно бюро и изкара някакъв скицник от шкафа. Не ме засягаше, така че не надничах. Бях леко любопитен, но реших да се владея. Застанах в близост до мястото на Джизел и скръстих ръце пред гърдите си. Някои от жените тук ме огледаха. Винаги привличах внимание. Това не беше новост за мен. С брат ми бяхме наследили изцяло външният вид на баща ни и жените без съмнение си падаха по нас. Беше очевидно. Някаква по-възрастна жена с черна коса и леден поглед се приближи до Джизел. Каза й нещо, което не чух.
-Това е охраната ми. - отвърна простичко Джизел.
-Изглеждам ли сякаш ми пука? Смущава работничките ми. - отвърна жената, а Джизел не знаеше какво да каже.
Побързах да се намеся и се доближих до жената. Тя тайно ме огледа, а аз се направих, че не забелязвам това.
-Съжалявам за безпокойството, но се налага да бъда около госпожица Перес. Предполагам знаете през колко трудни времена преминава семейството й. - заговорих, преструвайки се, че ми пука.
-Но...
-Ще Ви бъда много благодарен, ако ми позволите да остана. Това е работата ми. - казах, а жената все пак кимна.
Бях доволен от резултата, който постигнах с чара си и добрите актьорските си умения, които не знаех, че притежавам. Обърнах се и видях Джизел, която ме гледаше учудено. Намигнах й, въпреки, че не беше подходящо да го правя. Понякога ми отнемаше време да свикна с мисълта, че тук не мога да бъда себе си. Застанах отново на мястото си и се загледах в прекрасната блондинка, която вече не ме забелязваше. Не приемах жените сериозно и никога не се взирах в тях, защото винаги намирах несъвършенства. Не беше хубаво, но така правех. В мислите ми винаги присъстваше един идеал за жена, който никога не откривах. Идеалната просто не съществуваше или поне така си мислих. След като видях Джизел вече не мислих по същият начин. На външен вид тя изглеждаше точно като момичето от фантазиите ми. Тялото, лицето, височината... всичко. Харесваше ми и това, че е по-ниска от мен, но изглежда така сякаш може да сме смачка с един замах. Единственото и много важно нещо, което не ми допадаше в нея беше характерът й. Такива момичета ми бяха ясни. Разглезена и богата. Не, че можех да я виня. Аз също се отнасях по подобен начин с прислугата си, но факта, че се държеше така заповеднически с мен ме вбесяваше. Едвам успявах да остана безизразен.
Осъзнах, че се бях замислил,когато я видях да става и да се насочва към жената с ледения поглед и гарваново черна коса. Проследих малката и фигура с погледа си. Все пак това беше работата ми. Разбира се, задачата ми не включваше да огледам прекрасното й дупе в клина, който беше облякла, но това са подробности. Джизел показа нещо на жената и започна да жестикулира с ръце, обяснявайки се. Не чувах за какво говорят от мястото си, но не ме и интересуваше. Жената пред нея се изнерви и смачка някакъв лист, захвърляйки го в коша за боклук. Не познавах Джизел добре, но познавах кога човек е готов да се разплаче. Тялото и потрепери, а жената започна да маха с ръце и да говори нещо на висок глас. Минута по-късно Джизел взе чантата си и напусна мястото с уверена крачка, въпреки, че беше видимо разстроена. Учудих се на това, което се случи. Не знаех какво би я разстроило по такъв начин и за това се приближих към коша за боклук, изваждайки от вътре намачканият лист. Спечелих си недоволен поглед от жената, която явно беше шефка на Джизел, но не ми пукаше. Напуснах помещението и докато вървях разгънах листа, на който перфектно беше изрисувана дълга, червена рокля. Обичах червено, а роклята беше много красива. Сгънах листа и го прибрах във вътрешния джоб на сакото си.
Излязох пред сградата и видях Джизел, която стоеше на стълбите. Когато усети присъствието ми се изправи, но не ме погледна. Беше унила. Тръгна да върви към колата, но преди да се усетя хванах ръката й, спирайки я. Джия се обърна към мен, гледайки ме учудено. Не знаех дали е редно да навлизам в личното й пространство, особено след като вчера й казах, че тя е тази, която задава прекалено много въпроси. Все пак реших да говоря.
-Какво стана? - попитах, а тя се отдръпна от мен, гледайки ме с насълзените си очи.
-Защо ти пука? - отвърна настъпателно и това леко ме изнерви. Опомних се. Наистина не ме интересуваше.
-Не ми. Извинявай. - казах и тръгнах, но гласа й ме спря.
-Не хареса предложението ми за новата си колекция и ме уволни. - обясни Джизел и аз се обърнах към нея.
-Тя губи. Щом не оценява труда ти не заслужава да те има в екипа си. - отвърнах и дори сам се учудих, че се занимавам с подобен глупав проблем. Но все пак това, което казах беше самата истина. Наистина го мислих.
-Ще ми правиш ли компания докато вървя безцелно? Не искам да се прибирам. - попита ме Джия, гледайки ме с навлажнените си очи.
-Е, аз работя за теб, така че едва ли имам право на отказ. - отвърнах, а тя съвсем леко се усмихна.
Дойде до мен и започнахме да вървим. Не знаех къде отиваме. Бях идвал в Лондон няколко пъти, но този район ми беше непознат. Джизел си пое въздух и започна да говори.
-Всъщност аз губя, защото това е нещото, с което искам да се занимавам. Бях на стаж. Само тук ме приеха, защото повечето не ме взимат на сериозно заради името на баща ми и чичо ми. Мислят си, че съм поредното разглезено момиче, което просто се чуди как да отбие времето си. - заговори тя, а аз кимнах.
-Разбирам. - казах кратко и продължих да вървя с нея. 
По това време улиците бяха пълни с хора. Всеки беше забързан на някъде, но не и ние. Не знаех къде иска да отиде Джизел, но задачата ми така или иначе беше да се навъртам около нея. За това просто губех времето си, слушайки за проблема й. От части наистина я разбирах, защото все пак аз съм Бийбър. Името на баща ми не се приемаше добре от хората и всички ме свързваха с него. Винаги. Но аз нямах нищо против това, за разлика от Джия. Гордеех се с баща си и това, което е. Много бързо се превърнах в човека, на когото най-много вярва и му помагах във всичко свързано с работата. Никога не съм имал проблем, че свързват името ми с неговото. Това само показваше на хората, че не е препоръчително да се закачат с мен. Джизел, обаче, явно не беше особено доволна от факта, че носи фамилията Перес. 
-Едва ли би разбрал наистина проблемите на богатите хора, но благодаря все пак. - измърмори тя, отбелязвайки за пореден път факта, че ме мисли за бедняк. Донякъде ми беше забавно. 
-Опитвам се. - повдигнах рамене небрежно, а тя се спря и ме погледна. 
-Не те познавам, Чък, но явно си добър човек. - заговори, гледайки право в лицето ми. Не беше особено права, но я оставих да ме мисли за какъвто си поиска. Така или иначе след като всичко приключи няма да имам нищо общо с нея вече. - Работата ти е да се грижиш за безопасността ми, а не да ми правиш компания и да слушаш за проблемите ми. Съжалявам, ако това ти пречи. Виждам, че не си особено разговорлив, но ако има някакъв проблем ми го кажи. - добави, а аз кимнах, макар че вътрешно се заливах от смях.
 Аз да не съм разговорлив? Тя нямаше представа с кого говори. В действителност не бях такъв, но пред нея бях избрал да бъда абсолютно потаен и невидим. Не исках никой да заподозре нещо или да бъда разобличен. 
-Няма никакъв проблем, госпожице Перес. - отговорих, потискайки смеха си. - Всеки има нужда от компания понякога. 
-Вярно. - кимна отсечено и продължи да върви. - А както може би си забелязал аз съм доста самотен човек. 
-Самотата не е нещо лошо. - отвърнах, защото аз самият обичах да прекарвам време сам със себе си. Помагаше ми да мисля по-добре. Особено, ако ставаше дума за работа. 
-Да, но в един момент ти омръзва. - повдигна рамене Джия. - Преди единственият човек, с който можех да проведа някакъв сериозен разговор беше чичо ми. Единствено той наистина ми обръщаше внимание. А сега дори него го няма. Със завещанието си се постара да ме затрупа с глупавите си пари и имоти, които са ми напълно ненужни. 
-Щом ти е оставил толкова много пари, защо не се възползваш от тях и не започнеш свой бизнес с тези... дрехи? - попитах я несигурно, без да знам дали се изразявам правилно. По смеха й разбрах, че звуча глупаво. 
-Не е толкова просто. Чичо ми далеч не се занимаваше с дизайни и създаване на дрехи. Трябва да започна от нулата, да инвестирам много пари. Ще ми трябва и добър екип, с който не знам как да се сдобия, защото нямам много познати в тази област. Идеята, че трябва да направя всичко това съвсем сама и без подкрепата на никой ме плаши. - каза искрено тя. - Баща ми не се интересува от това с какво искам да се занимавам и ако изобщо чуе за подобно нещо ще ми се присмее. Никой от семейството ми не знае, че ходих на стаж в това модно студио. Просто никога не съм смятала за необходимо да им казвам. 
-Звучи сложно, наистина, но какво смяташ да правиш със завещанието тогава? - попитах я като се убедих, че не прекрачвам границите прекалено. 
-Не ми пука за наследството. Всяка фирма вече си има изпълнителен директор, който чичо ми е назначил и те се оправят с парите му и бизнеса. Аз съм просто тази, чиято банкова сметка се пълни накрая. Предполагам той точно това е искал. Един ден да не бъда лишена от нищо. Но с неговото отсъствие се чувствам сякаш загубих всичко. - обясни Джизел и си пое дълбоко въздух.
 Нямах представа как стоят нещата при нея до този момент, но точно както и очаквах, тя не се интересува наистина от огромното богатство, което е получила. Тя беше богата така или иначе. Тези пари не й правеха впечатление. 
-Съжалявам за загубата ти. - промърморих, а тя едва доловимо се усмихна.
 Според наблюденията ми до момента тя беше единствената, която наистина страдаше от смъртта на Ирсен Перес. Останалите просто се страхуваха от това да не им се случи нещо лошо и на тях. Джизел спря пред някакъв огромен бутик и се загледа във витрината вече с много по-широка усмивка. 
-Виж! - каза тя и бях принуден да се обърна и да срещна големият плакат, на който беше изображението на леля ми. Стъписах се, въпреки, че често виждах подобни, където и да отида. - Това е бутикът на Джазмин Уестмор. - заговори Джизел с възхита и аз я погледнах учудено. - Може би не си я чувал, но е доста известен дизайнер. Любимата ми е. Обожавам всяка нейна рокля, а и не само. Купувам всичко, което излезе на пазара и носи нейното име. 
-Джазмин Уестмор. - произнесох бавно името на леля си и кимнах. Джия ме погледна. 
-Явно наистина за първи път чуваш за нея. - засмя се тя и тръгна към входа на големият магазин. - Хайде, някой трябва да носи торбите с покупките ми. 
Тръгнах след нея и поклатих глава. Това момиче изобщо не беше каквото си представях. Освен, че беше красива, тя се интересуваше и от други неща и искаше да се развие по някакъв начин, въпреки, че не можеше заради семейството си. Това ми се стори интересно, но може би беше така, защото до сега никога никоя не е привличала вниманието ми, за да я опозная достатъчно. А Джизел освен, че много привличаше интереса и вниманието ми, но и бях задължен да прекарвам време с нея и да изпълнявам заповедите й. Още от първият ден ми беше ясно, че няма как да не науча нещо за нея. Не знам дали беше за добро, но тя се оказа доста приказлива и бързо се разкриваше. Сега, когато знаех, че е луда фенка на модната линия на леля ми, трябваше да бъда още по-внимателен. Надявам се, че се интересува само от дрехите на Джазмин Уестмор, а не от семейството й. Защото вероятността да попадне на снимка на мен и леля ми в интернет беше голяма. Трябваше да предупредя баща си за това.

Надявам се тази глава да не ви е била много скучна. Гласувайте и коментирайте. Нова част ще има в петък.❤❤❤

Feel. (BG Fanfiction) Book 3Donde viven las historias. Descúbrelo ahora