За четките и хората

Първа глава

          Дъждът биеше по паветата на Стария град. Облаците бяха дошли от изток – в този ден слънцето изобщо не изгря. Следобедът беше тих, с изключение на отделните коли, които профучаваха по булеварда в ниското или далечният звук на влаковете, пристигащи или отпътуващи.
          В един момент тишината бе разцепена от превъртането на ключ в ключалка и скръцването на несмазани панти. Една дребна фигура се промуши през процепа между касата и вратата и пристъпи под дъжда. Човечецът беше познат под името Павел, едва беше навършил двадесетата си година и беше известен с пренебрежението си към чадърите и художествените си умения. С бодра крачка, или поне толкова бодра, колкото може да се очаква от бъдеща жертва на дъжда, Павел тръгна по павираната улица.
          Едва няколко секунди по-късно следобедната тишина бе разцепена от друг шум – мяукане. Един рижав, пухкав котак се измъкна изпод спрял наблизо автомобил и се спря в краката на Павел. Заради късата си крачка младежът се принуди да спре. Колкото и да се дразнеше понякога от точно този определен котарак, пак си го обичаше и не искаше да направи пухестата му опашка една идея по-сплескана.
 - Здравей, Гимли. - Рижавата топка козина наостри уши при споменаването на името, което бе получил едва няколко месеца по-рано. - Не се отърквай, нямам време за теб в момента.
          С бърза крачка в страни и няколко напред Павел набързо остави котката зад себе си и забърза по една тясна, покрита с локви уличка. Въпреки най-големите си усилия отново беше на път да закъснее и колкото мила и приятна да беше Четката, рано или късно търпението й щеше да се изчерпи.
          След десетина минути бърз ход дестинацията беше пред него. Школата по рисуване „Четки и моливи" не беше сред най-известните в града, но пък таксата беше сравнително ниска, а обучението - доста прилично. Това устройваше Павел напълно.
          Той отвори вратата на школата и качи се по стълбите към ателието на втория етаж. След леко натискане на бравата, вратата на ателието се отвори с жално проскърцване.
 - Косподин Джанкъров, забелязвам, че както обикновено се движите по собствен часовник. - Грета Пандит, позната на своите ученици под прякора Четката, беше двадесет и седем годишна, с къса, стърчаща на всички посоки коса, която заедно с името на школата й допринасяше за прякора, с който учениците я наричаха извън тези стени. Странният й говор, както обикновено, леко дразнеше ухото на Павел. За Четката се знаеше, че се е родила в Индия и е прекарала голяма част от живота си там, което беше причина за неспособността й да произнася някои звуци. - Чувствайте се свободен да заемете мястото си. Днешната ни тема е „Попътен вятър".
          Без много да бърза, Павел стигна до статива си, който се намираше в далечния ъгъл на помещението до един прозорец, смъкна мократа чанта от гърба си, метна якето на близката закачалка и внимателно извади пособията си за рисуване. Пет черни молива, три тънкописеца, маслени бои. Имаше и една камара други неща, за които едвам имаше място на перваза, който още преди месеци Павел беше започнал да използва като работна маса.
          Единствено значение за него в момента имаха моливите. Все пак винаги отнякъде трябва да се почне с изграждането на скелета на една картина.
          Павел Джангъров винаги бе обичал моменти като този. Светът просто се оттичаше около него като боя под струя студена вода. Концентрацията беше всичко. Само той, платното и инструментите. Само той, платното и инструментите! САМО...
 - Майка му и мечка! - просъска Павел през зъби. - Какво ти трябва пък сега, Борисов?
Широко ухилената физиономия на Ивайло Борисов се беше надвесила над Павловия статив. Младежът, около шестнадесет годишен и с телосложението на шнорхел, имаше тенденцията да забравя я някой молив, я някоя тубичка с боя и често се случваше да се лута из стаята широко ухилен в търсене на жертви.
 - Ооо, стига де, Павка, не с рогата! Защо да трябва винаги да искам нещо?
 - ...
 - Добре де, молив B4.
          Павел погледна към моливите на перваза, след което и към този в ръката си. B4. Каква изненада...
 - Върни го подострен.
 - Велик си!
 - Знам, знам. Сега ме остави да работя, моля.
          Но моментът на концентрация беше отминал. Леко раздразнен, Павел се огледа из стаята. Шест човека, седем с него, осем с Четката. От всички ученици той беше вторият най-възрастен. С "гигантския" си ръст от 163 санриметра той беше и вторият най-нисък в класа на Четката.