До еднакви светове

4. Спомени...

Спрях колата си пред къщата на нашите.

Не бях идвала тук от смъртта на мама която беше преди повече от 10 години. Онези години бяха много тежки...не само за мен, но и за цялото ни семейство. През онези две години изгубих цялото си семейство...

Отключвайки входната врата на малката ни семейна къща, всичките ни спомените се появиха. Бяха минали толкова години, но сякаш вчера я бяхме напуснали. Събух обувките си и стъпих с босия си крак по стария паркет в коридора, за да чуя скърцането му.

Щом престъпих в холът, едва сдържах сълзите си...спомените ми бяха толкова ясни и болезнени. Раните в мен все още бяха отворени. Каквото и да правех, нищо не се промени...опитах се да прикрия болката си, но тя ставаше все по-силни и силна. Болката, която изпитвах от загубата на родителите ме изгаряше жива. Когато изгубиш майка си...чак тогава осъзнаваш, че светът е много по различен от колкото изглежда. Преживях какво ли не, но когато изгубих майка си...изгубих част от себе си.

Взех дистанционното, което седеше спокойно на малката маса пред дивана. Толкова пъти сме се карали за него...погледнах  към ъгълът на стаята, където дядо винаги си събуваше пантофите, а те си седяха там...

Седнах на дивана и погледа ми попадна на голямата семейна снимка на стената над телевизора...бяхме всички. Преди Доминик, преди Юрий, преди всичките ми проблеми. Усмихнати, щастливи...млади.

Изтрих сълзите си и станах от дивана. Тръгнах към втория етаж изпълнена в страх. Не от какво ще видя, а какво ще си спомня, как ще приема болката.

Щом влязох в стаята на нашите, силата, която имах изчезна. От гърдите ми се изтръгна силен, болезнен плач. Паднах на земята и продължих да оплаквам съдбата си. Загубата на родителите ми, още ми тежеше. Осъзнавайки как времето лети и това, че никога повече няма да ги видиш или изживееш още един от вълшебните ни мигове...това ме смачкваше.

Смеховете ни още ехтяха в къщата...спомените бяха толкова ярки и ясни като бял ден. Колкото повече мислех, толкова по чисти ставаха. Как седяхме на леглото на нашите и гледахме филми. Как играехме монополи...празниците...караниците...

Преди миг бях дете...дете, което не знаеше какво е задължение, което не знае какво е живота...а сега аз има деца, които трябва да уча, които трябва да възпитавам...но как да го направя?

Когато влязох в стаята си...все още така обрисувана, изцапана и разхвърлена. Успокоителните ми още седяха на бюрото ми... 

Взех снимката, която седеше на нощното ми шкафче, на която бяхме аз и Кати  на рожденния ден на Нолан. Личеше си, че двете с нея сме почерпени, но дори тогава бяхме твърде щастливи...месеци преди срещата ми с Уилиямс. 

Плачът ми не намалеше...напротив, усилваше се.

Докато седях, там в средата на стаята, виждах всичките си спомени тук. Караници, събирания, раздели, сълзи...смехът.

Когато влязох в стаята на дядо ми...нямаше я топлината. Беше студено и сиво. Дори на леглото все още имаше следи от неговите билкови кремове и глупости за стави.
Писалката перо все още седеше на тоалетката на баба. Въпреки че всички огледала вкъщи бяха покрити с черен плат...през почти прозрачната материя виждах измъченото си лице и сълзите по него.

Дойде времето и на кухнята...

Закуските, обядите и вечерите.
Смехът от глупавите шеги на татко.
Историите на дядо докато бил във военен лагер.

Спомена, който остана най- ярко
в главата ми беше вечерта на смъртта на Иван...как Кол се опитва да ме успокои. Юрий, който седеше срещу мен на масата и пиеше триейки сълзите си.

"Не се бях превързвал толкова към някой пациент...не, не е пациент. Той е мой дядо."

Тогава не разбрах думите му, но сега повече от 30 години осъзнавам, колко добър човек е бил дядо ми.

Смазана от спомените ми...

Обух обувките си и излязох от къщата триейки сълзите си.

- Съжалявам!- казах гледайки към малката семейна къща на Шеранс.

Нямаше помен от малката и зелена морава пред къщата. Въпреки, че Раян поддържаше къщата, заедно с живота на собствениците ѝ и къщата загуби живота си.

От зелената моравата отпред беше останало само черната пръст...сякаш никога не сме живели тук.