Ангелът на смъртта

Четиринадесета глава

Да, определено това беше странно, и то доста, но съм сигурна, че всичко си има обяснение.

- Може би просто е станала някаква грешка в системата, която е изтрила всичко.

Лус само повдигна рамене, нещо което възприемах като: Възможно е.
Много бе вероятно друг да е успял да влезе в системата и да е решил да изтрие всичко. Но въпросът беше, че щеше да го изтрие, само защото не му харесва написаното...

- Знаеш ли обмислям утре да проверя дали няма да открия нещо за третия етаж.

Бях разказала абсолютно всичко на Лус, а тя беше единствената, която ми повярва. И Крисчън отчасти. Затова тя просто се съгласи да дойде с мен, за да проверим заедно.

- Както и да е... Справи се много добре днес на дуела.

О, да дуела... Съвсем забравих за това, а не трябваше, защото трябваше да измисля как да кажа "благодаря" на Даниел, без да умра няколко пъти, докато го правя. Даже не можех да повярвам, че ще го направя и до някаква степен не исках, защото най-вероятно отново щях да бъда подигравана. Оставих тази внезапна проява на доброта в Даниел, на случайността. Но все пак това не променяше факта, че трябваше да му благодаря, че не ми разби лицето.

- Той... Всъщност ме остави да победя...

Дори не знаех защо казах това на Лус. Просто ми трябваше приятел, който да ме посъветва какво да направя, а Лиса отново отсъстваше.

- За този Даниел ли говорим? Онзи с кафявите очи, червеникавата коса?

Звънкият смях на Лус се чу като някакво дълго ехо, и за миг помислих, че тя се е превърнала в някакъв зъл анимационен герой.

- Същия...

Да, знам и аз съм толкова учудена, че Даниел реши да ме остави да победя. Може би така ми намекваше, че никога няма да стана толкова добра, че да го победя наистина.

- Даниел никога не е губи... Не вярвам да те е оставил да победиш просто така. Най-вероятно те харесва.

Да, и земята е плоска, а аз не се намирам в облаците.
Това нямаше как да стане и всички го знаеха, просто защото той не ме понасяше. Трябваше да има обяснение за всичко това, за абсолютно всичко.

- Той не ме понася... А и освен това аз...харесвам друг.

Най-вероятно последната част беше излишна, но устата ми реши да я добави съвсем произволно. Просто, за да поддържа тема на разговор.
Лус щеше да каже нещо, което определено щеше да ме принуди да и кажа, но вместо това се сблъсках със синьо небе. И не говоря за онова, на което се предполагаше да се намирам в момента. Говоря за очите на Чейс, който приближаваше към нас.
След като Фей вида изражението, което се беше изписало на лицето ми, вероятно беше намерила отговор на собствения си въпрос. Беше очевидно, бях толкова хлътнала, че се виждаше от няколко километра.
И бях почти сигурна, че Чейс знае, но това нямаше значение. Щях да крия тайната си, докато се налагаше. Дори и най вероятно да не беше тайна.

- Здравей, Фей... Чудех се, дали би искала да се поразходим, например другиден, след часовете. Сигурен съм, че още не успяваш да се ориентираш добре в училището, мога да те разведа.

И това беше моментът, който чаках от близо две години и си мислех, че ще е най-хубавото нещо, което ще ми се случи някога.
Въпросът беше, че Чейс, обикновеното момче, в което се бях влюбила, започваше да става като другите. Да се опитва всячески да привлече внимание към себе си, и това ме плашеше, защото той се променяше.
Затова чувството беше различно, съвсем обикновено, и дори не се вълнувах толкова колкото се предполагаше, че трябва.

Но все пак чаках този момент с години и не можех да го изхвърля просто така. Защото когато нещо се счупи, не трябва да го изхвърлиш веднага, просто трябва да помислиш дали не може да се поправи.
Затова приех.