Аз и Широ водехме нормален живот като ученички.Всеки наш ден беше еднакъв.Танци,събиране в тях или в нас,гледане на филм с куп храна ,училище и пак отново.В училище бяхме един вид аутсайдери .Не общувахме с когото и да е толкова много. Включвахме се...
Започвах да се притеснявам. Младото момче все още го нямаше , а почти беше полунощ. Седяхме в стаята ми в тишина. Никой не казваше нищо. Очаквах да чуя входната врата да се отвори , но останах с чакането. Нямах намерение да седя и да чакам.
-Последно къде беше Джин? –погледнах момчето , което очевидно се стресна когато споменах името му . Беше се замислил . Държах погледа си върху него , чакайки отговор.
-Каза че е близо до парка на 20 минути от тук.
Това ми трябваше. Изправих се бързо от Джимин взимайки телефона и нещо връхно. Всички погледи в стаята бяха приковани към мен. Насочих се към вратата , но бях спряна от Джин.
- Къде тръгна? – загрижения му поглед се насочи към мен.
Oups ! Cette image n'est pas conforme à nos directives de contenu. Afin de continuer la publication, veuillez la retirer ou télécharger une autre image.
-Опасно е навън и е студено. Няма да излизаш сама. – заповедническия му тон ме накара да се стъписам , но мисълта за Куки навън ми вдъхна кураж. Издърпах ръката си внимателно излизайки през вратата. Юнги тъкмо излизаше от своята гледайки ме. Подпирайки се на рамката на вратата той се усмихна отново самодоволно сякаш беше направил нещо и беше супер горд с постъпката си.
- Я виж кой реши да излезе от дупката в която се беше скрила? Какво ще правиш? Ще искаш отново да ме биеш на тъпата игра? –той се засмя.
-Нямам намерение да се занимавам с теб точно сега. Отивам да намеря Куки . – затичах се надолу по стълбите. Зад мен се чуха още стъпки. Широ и Хе бяха зад мен. Наметнах черният суитчър , който се оказа че не е моят, а на Джимин. Беше ми все тая. След бурята която беше минала , навън беше студено през дена , а вечерно време беше по-зле. Излетях през вратата оглеждайки се. Без да се замислям тръгнахме на някъде тичайки. Нямах намерение да се мотам. Нямах представа къде беше и дали изобщо беше добре. Тичах с всичка сила. Оглеждахме навсякъде. Стигайки до парка, за минути го обиколихме , но нямаше и следа от макнето. Двете момичета с мен бяха съвсем леко изтощени , но като мен притеснението беше над умората която изпитвахме. Отново се затичахме в незнайна посока. Нямаше много хора , но тези които бяха навън ни гледаха като извънземни.
