Гледна точка на Ник
Леко се усмихнах докато гледах към градината от прозореца на кабинета си.
Мина малко повече от месец, резултатите на Амбър за състоянието ѝ, слава богу, бяха временна амнезия, а тя започваше малко по малко наистина да започва дори и несъзнателно да си спомня неща.
Включително и започна да ми има доверие.
Мамка му колко се радвах когато ме попита да вземе няколко книги от библиотеката или пък снощи...
Пролетта настъпваше и имаше доста бури, а тя се страхуваше от тях.
Снощи ме помоли да остане в стаята ми.
От начало беше доста заинтересована от вътрешността ѝ, най-вече заради интериора ѝ. После беше малко по-страхлива, но след няколко гръмотевици се оказа под одеялото до мен.
Не съм вярвал че ще бъда толкова щастлив защото съпругата ми е заспала до мен, но мамка му много се радвам.
Адреналина все още тече по вените ми, а сега, гледайки я как си чете книгата върху мократа трева на градината, така искам да отида долу и да я взема в ръцете си, така че никога да не я пускам.
Отидох до бюрото си и отворих шкафа, проверявайки рецептата по която хапчетата ѝ се пиеха.
Боже мой толкова ми е наивна, особено сега.
Малка, нежна, наивна, носейки малкото ни момченце в корема си.
Усмихнах се и извадих снимките на синът ми, от последния преглед.
Налагаше се доста труд и лъжи, но някак успявах да го скрия от нея.
Все още имах време, а от както бях чул ритъма на пулсът му, не спирам да мисля как тя ще си спомни и също ще го чуе.
