Кристална надежда

Trust me

Роксана изчезна в гората. Нещо не беше наред. Сърцето и препускаше. В главата и се превъртаха като на лента картини на падналия елф. На кръвта му, на погледа му. Имаше нещо в този поглед, неверие. Познаваха ли се? Защо не го помнеше? Сърцето и гореше. Дишаше тежко.
-Едно...две...три..-тя се опита да се фокусира в броенето и да изтласка страните мисли за елфа.-Четири...пет...-в главата и за прескача нещо. Като изхабен часовников механизъм. Нещо не и позволяваше да мисли за него. Мозъка и блокираше, претоварваше се. Сърцето и гореше и Ро имаше чувството, че ще я запали. Зави и се свят.-шест...седем..-опита се да се подпре на един дънер. Загуби опора. Толкова неща липсваха. Нищо не беше наред. Сълзи се спуснаха по зачервените и бузи. Трябваше..да си спомни.. земята направи един голям завой и момичето падна в една пряспа. Косата и се разпиля из снега. Единственото на което бе способна сега бе да се свие на кълбенце в дълбокия сняг и да се опита да намери частите от себе си който липсваха.

Слънцето започна да изгрява. Сумрака се разсея и топли лъчи плъзнаха из смълчаната гора. Нечий тежки стъпки се разнесоха из гората. Последваха ги още. Крака обути в тежки кожени ботуши се зададоха по пътя.
-..та. Арос би бил бесен. Трябва да стигнем до хралупата..А!-чу се шумно мъжко възклицание.-Бога ми, това да не е...?!
-Стига си крещял Дагон.-втора фигура се зададе.-Ъ? Ъхъм..ъхъм? Ти ли направи нещо?-вторият мъж изглеждаше меко казано озадачен.
-А ти как мислиш? Не виждал ли, че е посиняла? Дай да го мислим после.-озъби се Дагон.-Помогни ми де, Аракар това, че си му близнак не ме грее и определено не грее нея.-при тези думи онзи комуто викаха Дагон се наведе към малката фигурка.
-Ти какво? Не можеш да вдигнеш това крехко създание сам а? А уж се викаш мъж.- заяде се Аракар, но все пак пристъпи до другаря си. Дагон вдигна посиняло ти момиче внимателно. Изгледа изпод вежди другаря си.
-Искаш ли пак да се бием? И двамата знаем, че този път няма да е равенство.-изкоментира той на бързо и се обърна по пътя си за да не даде възможност на устатия си приятел да каже нещо. Аракар отвори уста, но бързо в затвори. Ухили се от ухо до ухо и мазно попита:
-Ти да не искаш реванш?
-И двамата знаем, че ще те смачкам преди дори да сме започнали.-отвърна Дагон през смях. Момичето се размърда и се притисна към топлото му тяло.
-Дали не трябваше да вземем палта?-зачуди се на глас Дагон
-Да бе. И да умрем от жега?-попита Аракар.
-Това, че на нас ни е топло, не значи че на другите също им е! Все пак е зима!!-издразни се Дагон.
-А! Стигнахме.-прекъсна го Аракар и забърза напред. Пред тях се появиха група столетни дъбове. Огромните им листа се разлистваха скривайки тази част от гората в сянка. Младите мъже забързаха в тази посока. Сред столетните дъбове се откри скала, малко след това се появи и входа и. Беше осветен. От вътре се чуваше глъчка и като мъжете наближиха се чу един плътен дрезгав глас.
-Пак закъсняхте. Не можете ли веднъж да се върнете преди обяд?-На входа на пешерата се появи широкоплещест мъж с няколко денна кафява брада и къса коса. Очите му бяха сиви и дълбоки, но някак спокойни. На устните му се бе настанила лукава усмивка която като чели не стигаше до очите му.
-Аракар мислех, че ще побързаш.-каза той поглеждайки близнака си. Самият Аракар беше обръснат. С щръкнала навсякъде коса. Беше жилав, не релефен колкото близнака си, но мускулите му личаха.
-Дагон? Да кажеш нещо?-попита той премествайки поглед към пепеляво Русия мъж до брат си. Той имаше черни бурни очи и коса до под ушите. Беше мускулест и..беше огромен.
-Да. Още не си шеф Арос. Скоро може и да станеш ама чак тогава ще се отчитам.-отвърна твърдо Дагон като без да се усети притисна припадналото момиче до себе си.
Арос се засмя и този път и очите му се смееха.
-Какво ли очаквах от теб? Истински превръщенец.-чак тогава като чели видя момичето което някак си се беше загубило из мусколите на превръщенеца.
-А това е..?-попита той приближавайки се към нея.
-Някой който не е за теб.-каза бързо Аракар и се хвърли към брат си. За части от секундата кожата, костите, вънщността на мъжа се промениха. Когато Арос падна на земята не беше затиснат от брат си а от огромна кафява мечка.
-Искаш да го играем грубо а братле?-засмя се Арос и кожата му започна да се променя. Костите му изпукаха тихо и той се превърна също в голяма кафява мечка. Дагон изпрахтя
-Бебета.-каза и побърза да влезе в пещерата. Оставяйки братята близнаци да се търкалят из снега.
В пещерата беше тъмно, въпреки, че на вън беше още обяд. Бяха си осветили с големи факли на всеки метър. Имаше количество шатри. Във всяка шатра живееше по едно семейство. Имаше два три големи огъня на който се печаха свине а няколко крехки на вид жени ги въртяха за да не изгарят. На около търчаха малки деца. Тийнейджарите бяха на вън и вероятно нямаше да се приберът до вечерта.
Дагон се засили към една шатра в дъното. Беше малка и схлупена. Той влезе вътре. Шатрата не беше особено мебелирана. Имаше три легла покрити с ощавени кожи, средна по големина дървена маса и няколко стола с импровизирани възглавници. Той постави нежно момичето на едното легло и я огледа. Беше премръзнала. Взе завивките от съседните легла и я уви. Погледна я пак. Беше малка, дребничка..най много с три четири години по млада от него самия. Изглеждаше уплашена... Той и хвърли последен поглед и излезе от шатрата. Близнаците тъкмо влизаха целите мокри с блеснали очи.
-Цветенцето е къде?-попита Арос. Дагон му се усмихна мазно.
-Спи.
Тъкмо насядаха около единя огън и Дагон се зае да разказва как са я намерили когато в пещерата вкетяха шест мечки. Те успяха в невниманието си да съборят една шатра. Арос изкочи пред тях и те заковаха на място.
-Какво казахме за превръщането в пешерата?!-той ти изгледа ядосано.
-Връщайте си формите и дължите обяснение. След това отивате да оправите шатрата а довечера ще...-той бе прекъснат от ръмженето на мечките. Чак сега видя, ме те бяха уплашени.
-Формата.-напомни им.
Първите който успяха да си върнат формата бяха две момичета. Бяха последвани от още две момичета и две момчета. Дрехите им бяха разкъсани от тансформацията и висяха на парцали.
-Видяхме я...
-Убицата, тя го уби...
-Ликия...Кралицата прелетя
-Тя бягаше.. и вещицата..
-А нимфата...-Заговориха те един през друг. Очите им бяха уголемени от ужас
-Стоп!-гласът му из звуча из цялата пещера привличайки цялото внимание.
-Ти.-той посочи най голямото момче от тях който беше на петнадесет.-Говори.