Кристална надежда

You will pay

Еней изгледа бележката сякаш бе нещо отровно.
-Кога е излязла.-попита той гледайки настоятелно Жрицата.
-Ти ще да знаеш. Ти си бил тук...ти знаеш защо.-каза тя студено и го погледна в очите.
-Еней, случайно да не си ми казал нещо? За вчера?-подсказа му тя. Той я изгледа неразбиращо.
-Еней!-гласът на Мейза прокънтя из малката къща. Тона и се измени, гласът и се изви до писък и очите и пробляснаха. Елфът скочи на крака. Очите му се изпълниха с ужас който премина в гняв.
-Ти нали беше човек?-попита той студено приковал очите си в нея.-Нали беше обикновена?!-гласът му заглъхна. Мейза се усмихна.
-Ти как мислиш млади елфе, че съм оцеляла тук?-попита тя тихо. В гласа и емоцийте бавно се завръщаха.-Как мислиш, че Ликия не ме откри?-Жрицата въздъхна.
-Една нощ ме приклещи. Щеше да ме разпори на място...тогава нещо проблясна в ноща, една сянка окъпана в светлина.-Мейза се засмя.-По точно...силует облян в светлина. Приближи се и прошепна ignato. Тогава нещо в мен се промени. Когато съм заплашена, яростна...като чели силните емоций го провокират. Още съм човек...мисля.
Елфа я изгледа. Гнева и страха от очите му изчезна.
-Божичко...ignato. Отдавна не бях виждал...това.-той се засмя.-Не знаех, че Фаира още броди из горите.
-Фаира ли?-попита жената объркано.
-Да...само от нейните уста съм чувал това заклинание.
-Моля?! Аз я познавам...но тя е толкова...безпомощна.-Жрицата седеше като попарена.
-Да...има такова излъчване.-засмя се той.-Но повярвай, като ножа опре до кокала от нея излиза другото и аз. Става желязна, жестока...
става...Победиел.

Слънцето грееше слабо на вън. Вятъра се заиграваше с клоните на дърветата карайки причките да треперят около гнездата си. Миризмата на природа се носеше из въздуха.
Малката къщичка се бе сгушила в клоните на дърветата полюшвайки се леко. Вратата се отвори.
-Намери я и се прибери, че нещо лошо се промъква във въздуха. Кисела жилка.-гласът на жената се разнесе из короната на дървото. Висока грациозна фигура излезе последвана от малко цветно петно.
-Еней...вземи Ро и не се бави на вън.

Цветното петно се прибра заключвайки. Елфа слезе от дървото.
Нещо не беше наред. Животните се бяха изпокрили, във въздуха се усещаше киселина, дърветата поскръцваха вдървено, сякаш стенеха от ужас. Нещо се движеше в гората, нещо зловещо, нещо което щеше да промени хода на събитията.
Чу се писък, чу се заклинание и едно последно стенание. Гората плачеше. Имаше защо. Едно съзнание тукоощо изчезна заменено от мощ без спомени, мощ без душа.