Котето ми е човек!!!

9

=Ретроспекция=
Седемгодишната Ирене си играеше сама в парка. Беше минала седмица от инцидента с нейните родители, които по ирония на съдбата загинаха така нелепо. Сега двамата с братчето й Джънкук бяха сами без родители.

  Ирене ритна пясъка с краче, когато изведнъж чу пронизващ писък. Тя последва писъка и видя няколко момчета, които се бяха насъбрали около нещо.

- Яя, какво правите? - смелото момиче попита, а момчетата само и се усмихнаха подигравателно.

- Просто си играем с това глупаво коте, а ти стой на страна от това.

  Ирене изви пръста му и той изпищя от болка.

- Яя, ауу...пусни ме моля - започна да се моли той, а тя само извъртя очи.

- Слабак!

  Момчето беше буквално разярено заради думите й, той се опита да я нападне, но неуспешно.

- Съжелявам, но си попаднал на грешното момиче - другите две деца му помогнаха да се изправи и избягаха без дори да се обръщат назад.

  Ирене отиде до малкото ранено коте.

- Хей, мъниче добре ли си? - тя го взе  в ръце и го заведе до най-близката ветеринарна клиника.

- Не се тревожи, котето е силно... ще се излекува до няколко дни.

---

Ирене гушна котенцето силно и го държа дълго в прегръдките си.

- Съжалявам, не мога да се грижа за теб вече, защото се местя в друг град...ще ми липсваш - тя го целуна по нослето и тръгна.

Котенцето дълго гледаше към отдалечаващата се фигура, докато най-налрая не изчезна, то се върна на алеята. Той бавно се превърна в човек и горещи сълзички текнаха по бузките му. Ще ми липсваш Ирене...

=Край на ретроспекцията=

  Джимин поздрави момичето пред него и се усмихна на себе си. 'Не мога да повярвам, че мога да те видя отново...Но помниш ли ме?' Мислейки за това, че тя може би го е забравила това го разтройваше. Ирене го погледна объркано.

- Какво става? Защо си толкова тих? - Джимин поклати глава и й се усмихна.

- Нищо...

  Ирене повдигна вежди, невярващо, но въпреки това продължи да яде. Джимин се върна към това което правеше по-рано...