Сънувах Кайл.
Момчето, което си бях обещала да спася.
И най-лошото беше, че въобще не бях сигурна дали ще оживея, за да изкарам всички от това място.
Дори не знаех дали съм способна да го направя.
Единственото нещо, което си спомнях от съня бяха сивите му очи, които ме умоляваха, точно така както го правеха и преди.
И макар това да беше единственият ми спомен, знаех, че са негови.
След като отворих очите си, видях спящото лице на Лиса, което се намираше точно до моето.
Слънцето вече беше изгряло и озаряваше земята с неговите топли лъчи.
После си спомних чудовището от вчера, което убих.
Гледаше ме с жалните си очи, но аз въпреки това го убих.
И по важното - то ми позволи да го убия. Нямах идея защо, но ако не го беше направило, мен вече нямаше да ме има.
И въпреки хилядите думи на Чейс и Лиса, че съм постъпила правилно, аз не се чувствах така.
Защото вече бях убийца.
И само мисълта за това ме плашеше.
Просто не можех да си представя какво ще е ако се налага да убивам толкова много хора.
Та аз не се справях дори и с мравките...
Чейс беше станал и гледаше умислен в краката си.
Не ме забеляза в първия момент, но после, когато най-сетне премести погледа си, ме видя.
Не исках да будя Лиса, защото доста се уплаши вчера и имаше нужда от сън.
Аз също имах нужда от сън.
Но засега щях да се задоволя и само с сивите очи на Кайл.
И вече бях готова за войната, колкото и странно да звучи.
Защото вече имах мотивацията да оцелея.
- Ела с мен, Фей. - каза Чейс тихо така, че да не събуди Лиса с гласа си.
Попринцип нея можеше да я събуди всичко.
От стъпки в коридора до някакъв странен шум от другата страна на улицата.
Но в момента спеше по дълбоко от всякога и мисля, че чуваше единствено собствените си мисли.
Аз бях пълната противоположност на нея, защото малко неща можеха да ме събудят.
Едно от тях - сънищата ми.
Но и те се справяха доста трудно, вече гледах да ги игнорирам.
След това го последвах, защото щях да го последвам навсякъде, дори до края на света. Независимо какво прави. Защото съм хлътнала наистина много в това най-нормално момче.
Понякога наистина се чувствах като глупачка около него, но самият поглед, с който ме гледаше, ме разтапяше.
Всеки път.
- Къде отиваме?
Нямах идея къде ме води, защото вече се бяхме отклонили от пътеката и ходехме някъде навътре в гората. Но въпреки това, той беше ужасно добър с ориентацията, за разлика от мен, и нямаше шанс да се загуби.
Миналия ден точно след като убих онова създание, той се появи.
И добре, че го направи, защото с Лиса нямахме идея къде се намираме.
После ни докара до поляната, където се намирахме и в началото.
Ориентираше се прекрасно дори и в тъмното и това правеше още една причина, поради която да му се възхищавам.
- Едно от нещата, които харесвам в теб е това, че си прекалено любопитна. Но някой ден може да ти изиграе лоша шега.
И наистина бе така, но не можех да го контролирам.
Както не можех да контролирам пеперудите в стомаха ми, които се активираха веднага след като той каза, че харесва нещо в мен.
И определено не можеше да се сравнява с Тристан по всички отношения.
Защото тогава бяхме просто деца, които си мислеха, че са влюбени.
Защото бях дете, което си мислеше, че са му разбили сърцето.
След това той спря а аз спрях до него, защото бяхме пристигнали.
Намирахме се на една поляна, досущ като тази, на която прекарахме миналата нощ.
Беше посипана с еднакви жълти цветенца, които се открояваха на фона на зелената трева.
И имах чувството, че всички те блестят, но беше просто обикновена слънчева светлина.
- Всеки път, когато се чувствах зле идвах тук.
И знаех, че нещо наистина го мъчи отвътре, но не показваше тази негова страна на никого. Хиляди пъти през годините съм опитвала, но никога не се е получавало.
Никога не ми сподели нищо.
Мислех си, че просто съм досадна или не ме харесва и се отказах.
Но все още знаех, че е тъжен отвътре.
Просто се криеше под дебела черупка и не позволяваше на никой да мине отвъд нея.
Но аз щях да я пречупя.
- Виж... Знам, че най-вероятно не искаш да говориш за това, но мисля, че ще ти олекне, ако споделиш на някого. Какво се е случило?
Последва дълго мълчание от негова страна и си мислех, че няма да получа отговор.
- Случи се преди петнадесет години. Отново бях пазител и бях изпратен на земята за първи път. Бях малък и се вълнувах ужасно много. Просто...не се справих.
И усещах мъката, с която изрича всички тези думи.
Не можех да повярвам, че ми казва всичко това и най-накрая е решил да ми сподели нещо.
Просто имаше нужда от приятел и аз щях да му бъда, независимо дали ще се налага да бъда само това.
- Всички се провалят понякога. Нормално е.
А аз го правех повече от всички, но въпреки това все още бях жива.
- Убих най-добрият си приятел. Не го исках, но се случи. Просто...не можах да овладея силите си.
Виждах мъката в очите му и наистина исках да го утеша.
Защото знаех, че дори и да е виновен, никога не го е искал.
Той не беше способен да направи нещо такова.
- Не си го искал... Не трябва да се обвиняваш цял живот за това.
- Наистина си красива, Фей. Не бива да показваш сърцето си толкова лесно. Прикривай го.
После го прегърнах, защото знаех, че точно от това имаше нужда.
Думите нямаха значение.