В понеделник, рано сутринта, когато всички чакахме учителя по латински, Лиса се появи и седна до мен.
И макар и все още да не беше започнал часа, аз вече го мразех от дъното на душата си. Поне не трябваше да се бия с някого, и по конкретно с Даниел, но никога не съм си падала по езиците. Освен това имах доста краткотрайна памет, която определено не искаше да бъде запълнена от думи по латински.
Лус беше седнала от едната ми страна, разказвайки ми колко много мрази господина по латински, чието име така и не запомних. И аз мисля, че много скоро също щях да го намразя, просто беше въпрос на време.
След изненадващия въпрос на Лиса обаче, аз се фокусирах върху нея, съвсем забравяйки мразенето на господина, който още не бе дошъл.
- Как си? - попита тя и големите и жални очи погледнаха към моите, като че ли молейки се за прошка.
Истината е, че тя не бе направила нищо нередно, ако не броим това, че няма време за мен. Но беше разбираемо, защото всеки има своите проблеми и трудности.
И тогава се замислих как всъщност се чувствам и честно казано, мозъкът ми не можеше да отговори на този въпрос.
Освен, че бях истински изтощена, защото не можах да спя много тази вечер, заради внезапния ми сън с биологичния ми баща. И познайте, отново завърши със смъртта ми, но този път беше много по страшно. Като, че ли това беше проклятието на ангела на смъртта.
Както и да е, след като се събудих посредата на нощта, така и не можах да заспя отново, преследвана от демоните ми. И всеки път, когато се унасях и бях на една секунда от така желаният ми сън, имах чувството, че сърцето ми ще изскочи. Защото странни мисли се загнездваха в главата ми и тъмни образи обземаха съзнанието ми. Образи, които не помнех ясно, но и не исках да си спомням.
Но да прескочим умората, на никого не му пука за нея. Въпреки това се чувствах ужасно объркана, независимо, че това беше вече третата седмица, в която съм тук. Имах толкова въпроси, повечето от тях може би нямаше да получат отговор никога. За истинското ми семейство, за третия етаж, за липсата на каквото и да е досие на Лиса и Чейс.
И също началото на денят, най-кошмарното начало на денят.
Защото съвсем изненадващо се сетих, че забравих да върна тухлата. Последваха много обеждения и колебания от моя страна дали да вляза в директорския кабинет, след като най-вероятно директора ще ме убие. Въпреки това бях измислила невероятно блестящ план да върна тухлата без директора да ме усети. Но съвсем забравих малката подробност за това, че той никога не излиза от кабинета си, като че ли това е неговото единствено убежище.
Разбрах това, когато го заварих вътре, в може би във възможно най-киселото си състояние. Трябваше да импровизирам, но в крайна сметка се отървах без наказание и най-вече - жива.
И точно преди да кажа на Лиса, колко страхотно се чувствам, учителя влезе в стаята.
Аз бях научила урока си и все още помнех правилото, без говорене в часовете.
Щом Лус успяваше, можех да се справя и аз.
И се справях сравнително добре, може би заради липсата на приятели, но нямаше значение.
И когато учителя започна да преподава, аз се почувствах още по уморена и ми идеше да изляза от часа, само за да отида да се наспя.
Но в крайна сметка разума ми надделя, защото знаеше, че пак ще сънувам нещо ужасно.
Днес щяхме да се разхождаме с Чейс, след часовете и може би трябваше да призная, че малко се вълнувах. Надявах се всичко да мине добре, макар и вече да бях изгубила надежда, че нещо ще се случи между нас. Просто знаех, че ако не ме харесва така, поне можем да бъдем приятели и щях да бъда благодарна и на това.
- Quod non te occidit nos facit fortior nobis. Някой може ли да го преведе?
- Това, което не ни убива, ни прави по силни... - казах аз и в първия момент дори не осъзнах какво по точно съм казала и защо съм го казала.
Все още не знаех, въпросът бе, че точно когато учителя каза тези думи, като че ли се отнесох на друга планета и просто вече знаех отговора.
Оставих това на пълната случайност, както повечето от нещата, които се случваха около мен, но знаех, че нещо не е наред.
- Точно така... Учила ли си латински преди, Фей? - попита учителя и вече знаех, че определено нещо не е наред.
- Всъщност... никога не съм учила латински.
И с това изречение, мисля, че успях да затворя устите на всички в часа. Цялото внимание отново беше насочено към мен и усещах злобните погледи върху гърба си.
По мой адрес чух доста думи, някои от които "Лъжкиня", за тези които не ми вярваха, и "Вещица", за тези които така случайно са ми повярвали.
Но нямаше значение, защото аз знаех, че съм просто един обикновен ангел.
***
След часовете бързах да отида на двора, защото отново закъснявах за срещата ни с Чейс.
В моя защита ще кажа само, че господина по латински ме задържа след часа, за да ме разпитва откъде съм знаела отговора. След като получи около десет отговора "Не знам" или любимото ми "Нямам представа", той се отказа.
След като отидох на двора, там където Чейс бе пожелал да се срещнем, той вече беше там.
А аз за първи път не се спънах в краката си и наистина бях много благодарна на съдбата, която за първи път не ме беше предала.
- Здравей.
Той също отговори на поздрава ми и влязохме вътре в училището, защото той искаше да ме разведе отново, за да науча по добре коридорите. Това, което не знаеше той обаче, беше че напоследък започнах да се ориентирам добре и сама и вече се бях отказала от търсенето на карта. Реших да се доверя на мозъка си.
Но все пак, ако му бях казала колко добре вече се ориентирам, той най-вероятно щеше да си тръгне, а аз не исках това.
Използвах момента обаче да го попитам за третия етаж, като му разказах за онова, което ми е казала Лиса. По изражението му определено се четеше, че знае за какво по точно говоря.
Но въпреки това реших да му споделя, защото вярвах, че ще ми каже каквото знае и го мислех за свой приятел.
- Там има най-различни отвари и много стари книги, запечатани с черна магия. По добре не ходи там, защото е опасно.
По отговора му се четеше ясна загриженост за мен и онзи Чейс, който познавах се възвръщаше.
Аз само се усмихнах и се съгласих с него, но това което не знаеше беше, че вече се бях уговорила с Лус да търсим заедно.
Въпреки опасността, както беше казал той, аз трябваше да разбера дали това което те казват е истина.
Неговият отговор определено беше убедителен, но този на Лиса...
По всичко си личеше, че тя ме беше излъгала и аз трябваше да разбера каква всъщност е истината.
След още разговори за часовете и няколко негови разкази за пазителите, той каза, че трябва да се прибира, защото има работа.
След това тръгнах към втория етаж, и по точно към моята стая.
Отворих вратата и бях готова да се хвърля на мекото легло, и най-вероятно да заспя зимен сън, но дразнещия глас на съквартиранта ме спря. За миг си помислих, че котката ми е проговорила, защото бях напълно забравила за него.
- Как мина срещата сладкишче? - Крисчън беше легнал върху леглото си, с огромна усмивка на лице, която беше доста плашеща.
- Подмазваш ми се, защото си направил нещо на котката ми? - попитах аз и веднага започнах да търся животинчето, а след като осъзнах, че тя е невредима, погледнах Крисчън с изражение казващо: Тогава какво?
- По скоро ти се подмазвам, защото искам да ми помогнеш с домашното по латински... - каза той, все още усмихвайки се като някакъв психопат. Вече ставаме двама.
- Не мога да ти помогна, защото и аз не знам как да го напиша.
Добре, може би не бях пробвала, но бях почти сигурна, че не мога.
Това в часа по латински, беше пълна случайност.
- Стига... Всички те видяха в часа по латински.
И усмивката му изчезна, защото знаеше, че няма да му помогна.
- Дори не разбрах как стана... Беше просто обикновена случайност.
След това се хвърлих върху леглото, готова да заспя всеки момент.
- Тук случайността не съществува. Мислех, че си го разбрала...
О, да. Определено бях, но ми помагаше да си обяснявам повечето неща.