Всички бяха втренчили погледа си към мен, а аз дори не знаех на къде отивам.
Просто вървях по коридорите с надеждата да срещна Лиса или дори Чейс.
Коридорите бяха дълги и просторни, но изглеждаха малки, защото бяха препълнени с ангели.
Всички тук изглеждаха като просто обикновени хора и това ме плашеше още повече.
Докато ходех, тежестта на онова нещо в ръката ми, което трябваше да е книга, се увеличаваше все повече и повече и мисля, че нямаше начин да изляза от тук без да мразя това място.
Трябва да открия котката си, а нямам идея на къде ходя в момента. Освен, че ме изпратиха при директора, пропуснах първия си час, изгубих котката си и най-вероятно себе си, всичко върви по план и изглежда като един от най-щастливите ми дни.
Поне сега щях да сънувам директора, а не госпожата по математика от истинското ми училище. Знаех си, че не трябва да го поглеждам.
Да, не беше грозен за възрастта си, нито пък си мисля, че някога е бил грозен, но имаше нещо в него, което ме караше да се стряскам.
След още малко ходене и сменяне на ръката, която да държи книгата, видях Чейс.
Търсех Лиса, съдба.
Но нямаше значение, щях да пренебрегна глупавите си чувства, защото те бяха по маловажни от това да се изгубя.
- Чейс... Ще ми помогнеш ли, мисля, че се изгубих.
Разбира се, че се изгубих. Изгубих и котката си, но реших да му спестя тази подробност засега. Трябва Лиса да я е взела, дано Лиса да я е взела.
- Часовете свършиха, трябва да се върнеш в стаята си.
И си тръгна. Започнах да се убеждавам в това, че освен че не ме харесва, най-вероятно ме мрази.
Откъде да знам къде ми е стаята, гений?
Ами, да. Ще проверя в тухлата.
И седнах на пода, както седях преди да отворят класната стая, правейки си пищови за теста. Но това беше минало, тук нямаше да ми трябват нали?
Отворих тухлата и установих това, че освен че е много дебела, е и прекалено прашна.
Най-вероятно е от преди триста години така, че нямаше за какво да се учудвам.
Буквите бяха толкова мънички, че пропуснах няколко реда без да искам и дори нямах представа какво чета.
Част първа. Нещата, които никога не бива да правиш.
И след като установих, че само първата част е триста страници, и не защото я прочетох или нещо такова, по скоро разгърнах книгата, разбрах че това няма да ми е от полза.
Няма ли някаква карта на академията, нещо?
След като затворих безнадеждно тази безполезна тухла, открих че някой ме наблюдава.
Моля те, да е Лиса, моля те.
Даниел.
Но беше странно, защото коридорът се беше изпразнил и ние бяхме единствените тук.
- Правило номер петдесет и шест, спазвай вечерния час.
Шегуваш се нали? Дошъл е тук да ми рецитира глупавите правила. Ако исках да ги прочета, щях да отворя тъпата тухла. Нямам нужда от втора.
- Дори не знам колко е часът, ти ми говориш за вечерен час. Освен това се загубих, нямам си абсолютно никаква идея къде съм, а в този безполезен боклук няма и една карта на тъпата академия.
Смях от негова страна. Мислих си, че гласът му е най-дразнещото нещо, което съм чувала, но ето че съм грешала.
- Поне ми кажи виждал ли си Лиса...
- Ела след мен.
И ето, че смеха се изпари и на негово място дойде суровото му изражение, което ме дразнеше адски много и с всяка секунда исках да го ударя все повече и повече.
Но предложи да ми помогне, което ми даде надежда в тунела, защото определено не исках да бъда наказана, защото не съм спазила някое от правилата.
Станах като потиснах желанието си да оставя тухлата върху пода.
За жалост я взех с мен, иначе рискувах да наруша още едно от правилата. Дори не знаех за съществуването му, но определено го имаше.
Нещо повече, дори да го нямаше, съм напълно сигурна, че щяха да го добавят само заради мен.
Просто, защото всички тук ме обожават.
Станах и го последвах като изненадващо този път той ме изчака. Сигурно е започнал да ме мрази по малко. Какъв късмет, аз не съм.
Опитвах се да запомня множеството коридори, по които минахме, но не мисля, че много ми се получи. Накрая стигнахме до някаква стълбище, което беше извито нагоре и не се виждаше краят му.
Незнайно защо, когато минавахме по него имах чувството, че ще се срути всеки момент и всички ще умрем.
Премахнах тези позитивни мисли от главата си и продължих с катеренето. Не след дълго се уморих, но точно на време, защото стълбите свършиха, разкривайки ни още един коридор, на който не виждах края.
- Това са стаите на всички ученици. - каза той, нарушавайки неловката тишина, която определено беше по приятна от дразнещия звук, който възпроизвеждаше устата му.
След това започнахме да ходим по коридора, минавайки през най-различни стаи, като на всички пишеше номера им отгоре.
След като минахме стая номер двеста тридесет и две, Даниел се спря, което ме навяваше на мисълта, че или това е моята стая, или неговата.
Най-вероятно неговата, той е гадняр и отново ще ме зареже, мен ще ме накажат, а след това убият.
Звучи добре.
Но вместо това той каза:
- Това е стаята ти.
Знам и аз се учудих точно толкова, колкото и вие.
- Какво? Да не би да спря да ме мразиш?
И това беше моментът, в който сърцето ми се разби. Спокойно, само се шегувам, беше си разбито и преди това.
- Не, просто това ми е работата. Междудругото съквартирантка си с Крисчън Блейк, син на двама ангели на мрака и второто най-голямо недоразумение в академията, след теб разбира се. Мисля, че ще си допаднете.
След това си тръгна и добре, че го направи, защото щях да го ударя по главата с тухлата. А не бива да подценяваш тухлата. Може да не става за нищо като четиво, но най-вероятно ще е най-добрия ми приятел тук.
Надявам се Лиса да има добро обяснение, защото започнах да я преживявам и да си създавам спомени с другият ми най-добър приятел.
След това отворих вратата и първото нещо, което очите ми зърнаха беше Хоуп, която спеше върху леглото.
До нея имаше оставена бележка.
Съжалявам, че стана така,
Ще ти обясня всичко.
- Лиса
Котката компенсира до някаква степен лъжите ти така, че добре, прощавам ти. След като ми обясниш всичко.
И без това шанса да си намеря други приятели тук е нищожен.
- Без здравей или какъвто и да е поздрав? Ще го приема като лична обида.
Съвсем забравих за съквартиранта.