Името ми е Ким Техюнг и съм на 19 години. Като за начало бих искал да разкажа малко повече за себе си и семейството ми. Роден съм в Тегу, но когато бях на 9 с баща ми се преместихме в Сеул. Като цяло съм единственото дете в семейството без майка, тя почина когато бях на 6 в пътен инцидент. Баща ми... през повечето време е мъртвешки пиян, затова бях принуден да се оправям съвсем сам още от малък. Баба и дядо нямам. Баща ми е бил осиновен, но е избягал от осиновителите си, а родителите на майка ми не желаеха да имат контакт с мен или с баща ми след смъртта й. Не може да се каже, че детството ми беше съвършено, даже беше обратното. Като малък, когато баща ми прекаляваше с алкохола ме пребиваше само, защото му беше на кеф, а в някои случай дори ме изхвърляше от къщата и се налагаше да спя при съседите. Те поне се държаха мило с мен от съжаление.
Обещах си и бях решен, че никога няма да постъпя така с дете, знаех, че трябва да бъда по - добър. Затова започнах да уча усърдно, влязох в добър колеж и завърших право, като се надявах един ден да стана велик адвокат да помагам на хората и да раздавам правосъдие. Вместо това сега работя в едно сиропиталище като възпитател. Показвам на децата кое е правилно и кое не, за да може след време когато пораснат да имат представа какъв е света и как да се справят с проблемите си, да бъдат отговорни родители и да не нараняват децата си, така както баща ми постъпи с мен.
Знам, че за човек като мен с такива успехи в учението, да работи такава работа не му отива, но на мен ми доставя удоволствие, а и децата не са никак лоши даже са много мили с някой изключения, разбира се. Та бях започнал да работя това от около година и половина, с надеждата, че ще започна с нещо хубаво и на пръв поглед това ще направи добро впечатление на хората за мен, но след толкова много време това се превърна в нещо като мое хоби. Всеки ден се запознавах и работех с нови деца идващи от различни места с различни истории и когато ги слушах се замислях колко отвратителни хора има по този свят и че трябва да бъда поне малко благодарен за това, че имах някакво семейство, колкото и разбито да бе то. Разбира се никога не бих простил на баща ми за начина по, който ме третираше, макар точно той да беше този, който ме мотивира да уча и да стана това, което съм днес. Мечтаех си за хубава работа, красива жена и едно прекрасно и умно дете, което да отгледам с цялата си любов. Но като се замисля сега, времето отминаваше, а аз още нямах приятелка. Да си призная не изглеждах толкова зле, бях доста хубав ако мога да го кажа така, без да звуча самовлюбено. В гимназията си имах приятелка, но беше за около месец и тя ми изневери, защото не съм я задоволявал, поне това беше нейното оправдание.
Повечето време от деня си, го прекарвам в сиропиталището. Естествено си имам и къща, защото няма начин след като вече съм самостоятелен да остана при онова чудовище. Бях изхарчил всичките си спестявания, за да си купя една малка къща в един от тихите и спокойни квартали, възможно по - далеч от баща ми. Не беше кой знае колко голяма и скъпо обзаведена, но след време когато събера повече пари ще си купя друга.
Може би бях един от малкото възпитатели, които се държат мило с децата тук. За повечето, които работят в сиропиталището тези деца не са нищо повече от боклук, но според мен те имат бъдеще, стига да има кой да им покаже правилния път. Не мога да кажа, че всички имат добро възпитание, някой просто седят и плачат за бой, но поне няма да съм аз този, който ще ги набие, а и не искам, след като знам какво е чувството. За някой от тях наистина ми става жал и се опитвам по някакъв начина да ги изкарам невинни, за да не ги пребият до посиняване, но други имат много лошо отношение, дори и към мен. Аз се опитвам всячески да им направя добро впечатление, за да знаят, че могат да разчитат на мен, за жалост обаче те не го проумяват.
Работил съм с много деца, на различна възраст и вече може да се каже, че съм нещо като специалист, но имаше едно момче, така и не можах да го разгадая. Беше още първата година когато започнах да работя тук.
Все още бях нов тогава и не се разбирах със всички, но все пак имах добри отношения с повечето деца и колеги. Може би някъде към 5-тия месец след наемането ми пристигнаха деца от други градове, за да бъдат настанени в нашето сиропиталище. Повечето от тях бяха малки, между 7-8 годишна възраст, а други бяха на 15-16 години, но бяха само четирима.
Тогава за пръв път ставах свидетел на това събитие. Толкова много деца идващи от различни места, за да бъдат възпитани тук. Наистина ми беше интересно и любопитно, имах желание и амбиция да се запозная с всички тях, дори с по - големите, макар че тогава нямах толкова голям опит, колкото сега.
В този ден седях пред вратата с широка усмивка на лице и приветствах всяко едно дете влизащо в сградата, когато нещо привлече вниманието ми. Момче на около 16 години с леко светло кафява коса, слабичко, но високо на ръст. Изглеждаше ми изплашено, предполагам, поглеждайки от моя гледна точка и бих искал да му помогна, тъй като винаги ме е било грижа за другите. Без да се замисля, отидох с леко забързана крачка до него. Гледаше ме като малко кутре с неговите красиви очи. Изглеждаше ми до някаква степен объркан, но затова съм аз, за да му помогна. Когато се приближих малко по близо до него той насочи цялото си внимание към мен. Предполагам не съм го уплашил или нещо такова, не че съм много страшен повечето от децата тук ме възприемат като шут. Помислих, че една усмивка от моя страна би придала добро впечатление. Направих опит да го заговоря:
- Здравей, казвам се Ким Техюнг, ти как се казваш?
Изглеждаше, че се двоумеше дали да ми има доверие и дали да се направи труда да каже името си на човек, който изобщо не познава, но след известно време размисъл, момчето протегна ръката си и каза с тих и прегракнал глас:
- Казвам се Дж-джеон Джънгкук... - отвърна той заеквайки.
На пръв поглед изглеждаше едно беззащитно и срамежливо дете. Хареса ми като личност. Но всъщност не беше много разговорлив, даже изобщо.
Първите дни от престоя му в сиропиталището, за него бяха най - трудни, повечето от новопристигналите си намериха приятели, а той седеше отстрани и наблюдаваше всичко, което се случваше без да има някакво желание да завърже каквато и да била връзка с някой от децата, дори с тези на неговата възраст. Аз естествено, забелязах това и през тези дни в които той се чувстваше самотен и пренебрегнат се опитвах да го накарам да се почувства желан. Все пак това ми беше работата, но компанията му ми допадна. От всички деца най - много контактувах с него, обсъждахме най - различни неща, книги, филми, макар че той е нямал възможност да гледа много филми, но все пак има някакви познания. Беше едно наистина умно момче, не можех да повярвам, че имахме само две години разлика, но си беше така.
Бяха изминали месеци, а ние двата започвахме да се опознаваме все по - добре. Благодарение на мен той успя да се сдружи с някои от децата, които бяха, така да се каже възпитани и сдържани в сравнение с другите и мисля, че тяхната компания ще му се отрази добре. След запознанството му с тях той реши да не контактува много с мен, с времето връзката ни отслабваше, а държанието му към мен се промени коренно.
И така измина година и половина, а ние почти не си говорихме. Повечето време бях зает с по - младите и имах много работа, но когато имах възможност и бях свободен се оглеждах за него, дали няма да го видя някъде случайно и да завържем един кратък разговор, но той бе твърдо решен да ме избягва, а аз си нямах и бегла представа защото е това отношение спрямо мен. Може би съм сбъркал някъде или съм му казал нещо лошо с което съм го засегнал, но до колкото си спомня, нищо подобно не се е случило или поне аз не съм го забелязал, но няма значение, никога не бих накарал някой да ме харесва на сила, за мен личното мнение е важно, а и той си решава.
В някой от дните наистина не ми е до това да се разправям с малки деца и техните прищявки, макар да съм свикнал да бъда нещо като прислужница. В някой случаи обаче нещата излизаха от контрол и малко се изнервях, но не съм прибегнал към драстични мерки, като например да ударя дете или да се развикам на някой, просто правя забележка, а ако не се получи... от там нататък друг се разправя с тях. Пример за подобен тип деца е Парк Джимин, момчето, което непрекъснато се е забъркало в някаква беля и винаги трябва да го спасявам, а за благодарност единственото, което чувам е "Майната ти". Да, той наистина е лош пример за подражание, но е един от приятелите на Джънгкук тук. Започва до някъде да ми просветва защо се държи така студено с мен, но възнамерявам да изгладим отношенията си.
***
В сутрини като тази ми се иска да не бях ставал от леглото. Беше четвъртък, предпоследния ден преди да дойде уикенда, който аз ще прекарам лежейки на дивана и гледайки някой телевизионно шоу. Уви ще трябва да работя само още един ден ако не броим днес, но не се знае какво може да се случи или с какви нервни изблици ще се сблъскам точно последните си работни дни.
Навън духаше лек вятър и се усещаше влажността рано сутрин, която придаваше усещането все едно е валяло дъжд. Слънчевите лъчи на вече изгрялото слънце, ме заслепяваха и обгръщаха с топлина. Пътя ми към сиропиталището не беше дълъг, но беше много рискован, защото не знаеш от къде може да изскочи моя така обичан работодател, който ми стъжнява живота всеки изминал ден. Той се подвизаваше под името Джин. Един от малкото хора с които имам обтегнати отношения, макар че той не иска да показва колко много ме ненавижда, предпочита да се прави на мили разбран човек. Всяка сутрин минавам през един и същи маршрут с притеснението, че ще го видя и за жалост това се случва всеки път с някой дребни изключения.
Винаги когато си мисля, че съм се отървал и няма да ми досажда, чувам гласа му зад гърба си и ми се приисква да скоча от някъде, но живота е твърде хубав. Чувам неговия преправен глас и как ме вика по име:
- Техюююнг!!! Защо не ме изчака, нали знаеш, че отиваме двамата заедно?! Малко се забавих, защото съседката спа у нас заради...
Ако подсъзнанието ми не беше толкова мръсно нямаше да си помисля това, което си мисля сега, а и да не би да сме женени от кога съм задължен да го чакам. Както и да е не му обърнах особено внимание и продължих да вървя с приведена глава. Вятъра разрошваше косата ми, а тишината на която се наслаждавах беше нарушена за по - малко от минута от Джин, който отново ме заговори, но този път темата на разговор привлече вниманието ми и ме накара да са заинтересувам от казаното:
- Хей, Техюнг, ти ли наставляваш Джънгкук?
Думите му ме накараха да се замисля. Какво ли му хрумна, за да ме попита точно това? Или по точно какво се е случило с Джънгкук? Разбира се не съм аз този, който е поел отговорност за него, защото аз работя с още поне 20 деца и нямам тази възможност колкото и да искам. Трябваше да обмисля много добре какво да му кажа, аз естествено знам кой трябва да отговаря за постъпките на Джънгкук, но въпроса бе дали да му кажа, макар че той ще разбере, но няма да изкарат мен клюкарката. Любопитството обаче надделя, исках да разбера какво се е случило:
- Не, не отговарям аз, но ако се е случило нещо с него...
- Не се притеснявай за това, нищо не се е случило, просто е имало малко размирици, но няма пострадали, снощи ми се обадиха да ми кажат.
- Ясно, може да са го провокирали или нещо такова... - предположих аз, но бях изненадан от факта, че той може да е налетял на бой, все пак това е невинния и тих Джънгкук, който бе толкова срамежлив и спокоен, но това бе преди сега явно е променил начина си на държание:
- Не се знае, но трябва да разбера кой е неговия възпитател.
Замислих се, дали да му кажа и натопя някой от колегите ми предоставяйки му огромно конско или да си премълча, за да не изляза аз виновен, но ставаше въпрос за Джънгкук и бе по - добре да му помогна по някакъв начин, защото с мълчанието си нищо нямаше да постигна. Той пък и той толкова ли не знае възпитателите на децата в НЕГОВОТО сиропиталище. Докато размишлявах не бях забелязал, че той се е вторачил в мен очаквайки да кажа нещо:
- Виж... знам кой е възпитателя му, но обещай, че няма да му създаваш проблеми нито на Джънгкук ако ти кажа, защото ще ме намразят, а отношенията ми с Джънгкук така или иначе са обтегнати.
Изглеждаше така все едно размишлява и се чуди какво да предприеме след думите ми, но накрая за мой късмет той се съгласи колкото и да не искаше:
- Добре, обещавам ти, че нищо няма да направя, искам само да ми кажеш.
Начина по, който ми говореше или по скоро се държеше не ми вдъхваше особено доверие, но така или иначе ще съм там цял ден и ще наблюдавам какво прави. Отношенията ни с него, така или иначе не бяха перфектни, затова нямаше за какво да се притеснявам. Накрая след размислите ми и добре обмисляни схеми на това, какво да правя ако се случи нещо, проговорих:
- Мин Йонги...той е негов възпитател... - беше това, което казах.
- Ааа, значи той му е възпитател е малко се учудвам, че той е допуснал нещо подобно все пак е един от малкото възпитатели, които държат децата си изкъсо и държат на дисциплината, но явно понякога не всичко е по силите ни.
Точно Джънгкук е едно от децата, които се държат възпитано явно нещо го е провокирало, но какво?
***
Вече се намирахме в сиропиталището. Неусетно докато се обърна Джин вече се беше изпарил, но предполагам е имал някаква спешна работа. Като по чудо цареше пълна тишина, вероятно, защото е много рано сутринта, единствените гласове, които едвам се долавяха идваха от една малка стаичка, която се намираше в дясно от входната врата. Не беше, кой знае колко голяма и добре обзаведена, тя по скоро служеше като кабинет на охраната. Не, че охраната вършеше някаква работата.
Гласа, който чувах постепенно се усилваше и ми звучеше ядосано. Помислих, че се е случило нещо лошо и понеже съм любопитен се доближих до вратата и долепих ухото си, за да мога да чувам по - добре. От другата страна се чуваше гласа на възрастен мъж, вероятно охраната:
- Как може... та това е срамота, момче на твоите години да направи подобно нещо, не те ли е срам...
- Не, не ме е срам - чу се глас, сравнително мек, но и много познат.
В един момент си помислих, че си въобразявам, но после се сетих. Това беше Джънгкук. Нямаше как да не разпозная гласа му, та аз почти всяка вечер го чувам в сънищата си, добре това прозвуча много странно. Няма знаения, просто бях убеден, че това е Джънгкук, няма кой друг да е. Долепих ухото си още по - плътно, за да чуя и останалата част от разговора им:
- ...виж, момчето ми, не мога вечно да те прикривам или ще направиш нещо по въпроса с това... нещо или ще уведомя ръководителя на сиропиталището - каза мъжа с по - твърдия глас.
- Не мога, дори не знам какво ми има...
- Ахх... имаш ли познати тук? Някой на който можеш да имаш пълно доверие...
- Ами... не мисл...
Знаех, че не трябва да правя това, което съм си наумил, но знам, че ако не го сторя може да се случи нещо на Джънгкук и не само. Затова решен, натиснах дръжката на вратата влизайки уверено и казах с плътен и твърд глас:
- На мен може да ми има довери.
Първоначално не знаех, дали настина ще попадна на Джънгкук, но настина бе той, а срещу него на един стар стол седеше охранителя, който изглеждаше толкова изненадан от моите действия колкото и аз бях. Като гледах по израженията им скоро никой нямаше да каже нищо затова отново аз взех думата:
- Аз ще се грижа за него и от тук нататък ще бъда негов възпитател, не ме интересува какво е направил...
- Не би искал... - отвърна Джънгкук.
- И защо, ако мога да попитам? - вече бях леко ядосан, поради незнайна причина, но исках да разбера какво се случва. - Какво толкова си направил?
- Ами аз...
Лицето му беше безизразно, погледа му празен, а думите излизащи от устата му ми дойдоха като гръм от ясно небе. Изведнъж краката ми омекнаха, дъха ми секна, а сърцето ми започна да препуска бясно.
☩---------------------✤✞ ۞ ✞✤---------------------☩
Здравейте хорцаа, това е новия ми фик, надявам се да ви е харесала първата глава!! Ако имате някакви предложения за следващите глави казвайте. Бих искала да каже, че ще ъпдейтвам, но няма да е много често, защото съм заета с училището, но поне една глава на седмица ще има, а колкото до *Yoonmin 4ever* и него ще продължа. Ами това e... извинявам се ако има грешки <3 ^^