Summerlin(BG Fanfiction)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА

Гледната точка на Джъстин:
   Нямах никаква представа защо Анджел се държа по този начин със Сибел при положение, че двете се разбираха толкова добре през последните дни. Мислех си, че има напредък в техните отношения и се сближават отново, но може би съм грешал. Анджел никога не пожела да говори с мен за сестра си, винаги отбягваше темата, когато я попитах нещо. Предположих, че все още не е готова да ми сподели, но аз бях готов да я изслушам, каквото и да я притеснява. Но тя задържаше всичко в себе си, а това ме притесняваше най-много. Опитвах се да ѝ помогна, но ако тя самата не помогне на себе си, как аз ще успея?
   След като излезе от дома ни, защото отново искаше да остане сама, аз реших, че е редно да поговоря със Сибел. Предполагам, че Анджел не би ме излъгала за това, че сестра ѝ е ровела в нещата и то за втори път, но това бяха нормални взаимоотношения между сестри и дори между братя. И аз понякога съм тършувал из нещата на Джейсън и той ми се е карал, но ние винаги сме си били така, докато растяхме. Не знаех какво да мисля. Дали пък Анджел не крие нещо от мен? Вече започнах да се съмнявам във всичко. А, не биваше. Не исках. Тъкмо, когато реших, че всичко се е оправило, проблемите в квартала намаляха, с Анджел прекарвахме повече време заедно, всичко беше спокойно, а сега това. Нов проблем, нови тревоги. Уморих се.
   Не мислех, че този път Сибел има някаква вина. Анджел реагира прекалено остро, а и никога не забравя да спомене какви са били преди отношенията със сестра ѝ. Имам чувството, че не иска да загърби миналото и да започне наново. Нещо я притеснява. А тя, мамка му, не ми споделя. Не знам дали това нейно качество е най-доброто или най-лошото според нея, но лично аз го приемам като недостатък. Да споделяш означава да вярваш. Опитвам се да измисля начин, с който да ѝ докажа, че не е нужно винаги да се справя сама, че и аз съм с нея, че тя е моя съпруга и това означава, че ще я защитавам от всичко и всеки. Единственото, което искам от нея е да ми сподели. Толкова ли е много? Не знам как всеки път се връщаме на тази тема. Явно това е нашият проблем във връзката ни. Доверието.
   Главата ми щеше да се пръсне от мисли, а да стоя сам в празната ни стая, нямаше смисъл. Реших, че сега е подходящият момент да поговоря със Сибел. Може би тя знае какво толкова измъчва моето ангелче. Влязох в кухнята, а сестра ѝ веднага стана от стола и се насочи към мен.

- Джъстин, искам да се извиня. Не знаех, че тя ще реагира по този начин. Бях забравила колко параноична може да бъде на тема лично пространство. – каза ми Сибел, а аз се изненадах.
- Така ли? – попитах. Ето още едно нещо, което аз не знаех за нея.
- Да, не ти ли е споменавала? – учуди се тя.
- Не, Анджел не обича да говори много, а тази тема никога не ни е засягала. – обясних ѝ.
- Не се учудвам. – поклати глава. – Ако и аз имах такива проблеми като нейните и аз не бих искала да разказвам за тях. Знаеш ли, тя е наистина затворен човек. През годините, които сме прекарали заедно, никога не е обичала да споделя с мен или със семейството ми. Почти нямаше приятели, с които да е по-близка.
- Хмм... – измърморих аз. Значи винаги е била такава. – Какво толкова е станало, че тя не иска да се довери на никого освен на себе си?
- Джъстин... – въздъхна тя и аз видях, че тя се колебае. – Ако ти кажа и Анджел разбере, ще откачи. Никак не обича да говори за това, нито някой да го споменава.
- Моля те, кажи ми. Искам да знам. Искам да ѝ помогна и мисля, че мога. – уверих я.
- Съгласна съм. В момента ти си единствения човек, който може да съедини нейните разбити парченца, но също така можеш и да я нараниш още повече. – сериозно ми каза тя.
- Никога не бих я наранил, мислех, че си разбрала това много добре.
- Не и нарочно, но понякога... – промърмори си тя нещо, но аз не успях да я чуя.
- Ще ми разкажеш ли, или ще увърташ още? – попитах я най-накрая, защото започнах да се изнервям.
- Ще ти разкажа. – съгласи се тя. – Анджел никога не е била лесно дете, въпреки всичко, което най-вероятно ти е разказвала. Винаги е имала проблеми – наркотици, кражби, но никога не си признаваше.
- Какво? – обърках се аз. Наркотици? Кражби? Какво за Бога говореше Сибел?
- Разбирам, че не обича да споделя, но се надявах поне да ти е разказала за това. Когато бяхме десети клас, тя тръгна по много лош път. Нали не вярваш, че родителите ми са я ненавиждали без причина? Започна да взима хапчета, които я упояваха, започна да се движи с лоша компания, която пиеше, пушеше, дори крадеше. Опитах се да я измъкна, но тя никога не се вслушваше в думите ми. Беше решила, че е достатъчно голяма, за да е независима. Имаше късмет, че това не завърши с нейната смърт. Колкото и малки дози да взимаше, нито организмът ѝ беше свикнал с тези амфетамини, нито психиката ѝ. Бяха нужни само няколко хапчета и тя се беше предозирала. Завърши в болницата, където едва успяха да я спасят. – разказа ми Сибел, а аз не исках да повярвам на чутото.